И Шухов я мушна във ватената си ръкавица.
В тоя момент изкомандваха да минава следващата петорка.
И под блесналите лампи оставаха само последните трима: Сенка, Шухов и момъкът от 32-ра бригада, дето беше търчал за молдованчето.
Заради туй, че те бяха трима, а надзирателите стояха, срещу им петима, можеше да се изхитри да избере към кого от двамата десни да тръгне. Шухов избра не младия, червендалестия, а беломустакатия, стария. Старият беше, то се знае, опитен и лесно би я намерил, да поискаше, но тъкмо защото беше стар, на него службата трябва да му се беше втръснала повече от бъзена вода.
А в туй време Шухов двете ръкавици — с ножовката и празната, смъкна от ръцете си, взе ги в едната ръка (тъй че празната щръкна отпред), в същата ръка взе и въженцето, дето се препасваше, разкопча памуклийката до долу, пешовете на ватенката и памуклийката угоднически завърна нагоре (никога не е бил такъв услужлив на тараша, ама сега искаше да покаже, че е като от майка роден — на, гледай ме!) — и след командата приближи беломустакатия.
Беломустакатият надзирател препипа Шухов по страните и по гърба, по джобовете на коляното, отгоре го тупна — нищо няма, помачка с ръце пешовете на памуклийката и ватенката — също няма, и вече като го пропускаше, за всеки случай смачка в ръка и щръкналата ръкавица на Шухов — празната.
Надзирателят стисна ръкавицата, а Шухов отвътре като с клещи да го стегнаха. Още едно такова стискане по втората ръкавица и карцерът с тристате грама хляб дневно и топла храна чак на третия ден не му мърда. Веднага си представи как ще отмалее там, ще омаломощее и сетне трудно ще му бъде да се върне в това стегнато, нито гладно, нито сито състояние, в което е сега.
И тутакси горещо, отдън душа се помоли: „Господи! Спаси ме! Отърви ме от карцера!“
И всички тия мисли му се мярнаха само докато надзирателят стисна първата ръкавица и протегна ръка, за да стисне и втората, задната (той щеше да ги стисне наведнъж с две ръце, ако Шухов беше държал ръкавиците в двете си ръце, а не в едната). Но в тоя миг се чу как старшият на тараша, бързайки по-скоро да се освободи, извика на конвоя:
— Хайде, карай механозавода!
И беломустакатият надзирател, вместо да хване втората ръкавица на Шухов, махна ръка — хайде, минавай. И го остави.
Шухов затича да настигне своите. Те вече бяха навървулени по пет между двата дълги дървени пармаклъка, прилични на пазарско вървило за коне, в които колоната влизаше като в кошара. Тичаше леко, земята не сещаше и поне да се беше помолил втори път, да поблагодари, ама нямаше време, пък и вече мина.
Сега конвоят, дето водеше тяхната колона, целият отстъпи встрани, отваряйки пътя за конвоя на механозавода, и само чакаше началника си. Всичките дърва, които ги бяха хвърлили преди тараша от тяхната колона, конвойните бяха прибрали за себе си, а дървата, взети на самия тараш от надзирателите, бяха струпани накуп край пропуска.
Месечината се изтърколваше все по-нагоре, бялата светла нощ ставаше все по-студена.
Началникът на караула, тръгнал към пропуска да си взема разписката за четиристотин шейсет и трите глави, каза нещо си на Пряха, помощника на Волковой, и оня извика:
— Къ-четиристотин и шейсет!
Молдованчето, както се беше спотаило в навалицата, изпъшка и се изтегли до десния пармаклък. Все тъй, с клюмнала и вбита в раменете глава.
— Ела тук! — посочи му Пряха да заобиколи вързилото.
То го заобиколи. И му заповядаха да си тури ръцете отзад и да чака.
Значи, ще му лепнат опит за бягство. В карцера ще го тикнат.
Отсам портите вляво и вдясно на кошарата застанаха двама пропускатели, портите, високи три човешки боя, бавно се отвориха и се разнесе команда:
— Заставай по петима! (От „Дръпни се от портите!“ сега няма нужда: всички порти винаги навътре към зоната се отварят, та ако ще зековете до един да напънат отвътре, да не могат ги отпря) Първа! Втора! Трета!…
Ей на това вечерно преброяване, като излиза през лагерните порти, зекът най го взема вятърът, най премръзва, най изгладнява за целия ден — и черпакът пареща вечерна гола чорбица за него сега е като дъжд по суша — наведнъж ще я поеме, до капка. Тоя черпак сега му е по-скъп от свободата, по-скъп му е от живота, целия досегашния и целия му бъдещ живот.
При влизане през лагерната порта зековете са като бойци след поход — шумни, дръзки, курназлии — варда!
Лекетата от щабната барака при вида на вълната прииждащи зекове страх ги хваща.
Ей от това преброяване насетне за пръв път откакто в шест и половина сутринта дадат сигнала за развод зекът става свободен човек. Минаха големите порти на зоната, минаха малките порти на предзонника, по плаца още между две колена тараби минаха и хайде, драпай, кой накъдето види.