Те, кой накъдето види, а бригадирите нарядчикът ги поема:
— Бригадирите! В ППЧ-го!
Шухов удари покрай карцера между бараките — и в колетното. Цезар тръгна полекичка, с фасон, на другата страна, дето около дирека вече беше станало гъмжило, а на дирека имаше закована шперплатена дъсчица и на нея с химически молив бяха написани всички, които днес имаха колети.
На хартия в лагера почти не пишат, повечето — шперплатови дъсчици. То си е някак по-сигурно, по-стабилно е на дъсчицата. По нея и ченгетата, и нарядчиците водят сметка на главите. А заран си го изстъргваш и пак пиши. Икономия.
Тия, дето не излизат от зоната, и тъй си докарват. Прочетат на дъсчицата кой има колет, посрещат го още тук, на плаца, и направо номера му съобщават. Има-няма, ама една цигара все ще му дадат на такъв.
Дотърча Шухов до колетното — пристройка към една барака, че и преддверие лепнато на таз пристройка. Преддверието, то отвън е без врата, студът си влиза, както си ще, ама все си е по-дружко, нали е под стряха.
В преддверието опашката по стената се източила.
Нареди се Шухов. Петнайсет души са отпред, повече от час ще се чака, тъкмо до отбоя. Пък който от тецовската колона е отишъл списъка да гледа, той вече подир Шухов ще бъде. И механозаводските — и те. То те май ще се наложи втори път да идват за колетите рано сутринта.
Стоят на опашката с торбички, с чувалчета. Там, отвъд вратата (самият Шухов в тоя лагер нито веднъж не е получавал, ама ги слуша да се разправят), отварят колетното сандъче с брадвичка, самият надзирател едно по едно вади, преглежда. Кое разреже, кое отчупи, кое опипа, пресипе. Ако е течност някаква, в буркан или тенекиена кутия, отварят и преливат, а ти ако щеш — шепи подлагай, ако щеш — в шапката си го налей. А бурканите не дават, боят се от нещо. Пък ако се случи я курабии, я благина някаква по-засукана или пък салам или риба, тогава надзирателят може и да си отхапе. (И а̀ си рекъл да се опънеш, веднага ще се заяде — туй е забранено, онуй не се полага — няма да ти го даде. От надзирателите като се почне, който получава колет, все трябва да дава, да дава, да дава.) А като претършуват колета, не да ти дадат сандъчето, ами тъпчи всичко в торбичката, под мишница го вземи, ако щеш — и заминавай, следващият. Тъй шашардисват някого, че той току и забравил нещо на тезгяха. За него хич не се връщай. Било каквото било.
Навремето, в Уст-Ижма, Шухов получи колети на два пъти.
Но сам написа на жената: празна работа е тая, не пращай, не късай от децата.
Макар и на свобода той по-лесно да прехранваше цялото семейство, отколкото тук сам себе си, знаеше добре какво им струват тия колети, знаеше, че десет години от семейството не мож ги измъква. Та по-добре е без тях.
Отдавна тъй го беше решил, ама всеки път, когато някой от бригадата или бараката получаваше колет (т.е. почти всеки ден) жегваше го, че колетът не е негов, и макар от строго по-строго да беше забранил на жената дори за Великден да му праща и никога да не ходеше при стълба със списъка, освен когато е за някой тежкар от бригадата — кой знае защо, от време на време се надяваше, че ще дотърчат и ще му кажат:
— Шухов! Абе ти що стоиш бе? Колет имаш!
Но досега никой не е дотърчавал.
А да си спомни за село Темгеньово и за родната стряха, случвало се е, ама от дъжд на вятър… Тукашният живот го подмяташе от тъмно до тъмно, не оставаше да се мисли за празни работи.
Сега, изправен сред тия, дето си залъгваха коремите с близката надежда да забият зъби в сланината, да си намажат хляба с масло или да си подсладят със захарчица чая, Шухов си имаше само едно наум’: да сколаса в столовата с цялата бригада и чорбата да я изяде гореща, а не изстинала. Изстиналаа чорба пет пари не струва в сравнение с горещата.
Правеше сметка той, че ако Цезар не се е намерил в списъка, вече отдавна ще е в бараката и се мие. Ако ли името му го има, значи, торбички сега си приготвя, чашки пластмасови, съдинки разни. Затуй и обеща Шухов да почака десет минути.
Тук, на опашката, чу и новината; пак няма да има неделя тази седмица, пак им режат неделята. Така си и знаеше той, и всички го знаеха: ако са пет недели в месеца — трите ти ги дават, а двете изкарват на работа. Хем си знаеше, ама като го чу — смъдна го под лъжичката, пресече го: една-едничка неделя си имат, как да не ти е жал? То си е тъй, право казват на опашката: почивният ден и в зоната през носа ти го изкарват, все нещо ще измъдрят — или банята ще се достройва, или стена ще градят, та да не може да се минава, или двора ще чистят. Че и смяна на дюшеците, тупане, трепане на дървеници по наровете. И я проверка на личността по снимките ще им текне или инвентаризация: хайде всичките вещи навън и виси половин ден.