Легна си пак по гръб Шухов, тръска пепелта зад главата си, между нара и прозореца, ама варди да не изгори на капитана нещата. Размисли се, не чува вече какви ги нарежда там Альошка.
— Вари го, печи го — реши той, — колкото и да се молиш, няма да ти намалят годинките. Тъй от край до край ще си ги излежиш.
— Затова хич и да се молиш не бива! — ужаси се Альошка. — За какво ти е тая свобода? На свобода и последната ти вяра ще буреняса! Радвай се, че си в затвора! Че имаш време за душата си да помислиш! Апостол Павел тъй казва: „Защо плачете и съкрушавате сърцето ми? Аз не само искам да бъда затворник, но съм готов да умра за името господне!“
Шухов мълчаливо гледаше в тавана. И той вече не знаеше иска ли я свободата, не я ли иска. Отначало много му се щеше, всяка вечер пресмяташе колко дни са изминали и колко му остават. Но после му омръзна. Пък лека-полека се и разбра, че такива не ги пущат вкъщи, ами ги пращат на заточение. И де ще я караш по-добре — тук ли, там ли — никой не знае.
То да го освободят, ама вкъщи да си се прибере.
А вкъщи не ще го пуснат…
Не лъже Альошка — и по гласа, и по очите му личи — радва се той, че е затворен.
— Виж, Альошка — Шухов му разяснява, — тя твоята е наред: дал ти Христос заръка да влезеш в затвора — зарад Христос си и влезнал! Ами аз за какво? Задето в четирийсет и първа за войната не се бяхме приготвили, затуй ли? Че аз какво съм им крив?
— Нещо се бави втората проверка… — Това Килгас мърмори от нара си.
— Даа! — обади се Шухов. — Да се запише трябва с въглен по оджака, дето втора проверка няма — и се прозина, — ще се спи май.
И докато го изрече, в притихналата запотена барака се чу как издрънча желязото на външната врата. Втурнаха се от коридора двамата, дето бяха носили валенките, и викат:
— Втора проверка!
И надзирателят подире им:
— Минавай в другата половина!
Пък някои вече и спяха! Замърмориха, размърдаха се, пъхат нозе във валенките (само тук-там някой по гащи, инак всички си спят с ватените панталони — без тях ще вкочанясаш под одеялцето).
— Бре, да ви се не види! — изруга Шухов. Ама не да се сърдеше кой знае колко, защото още не беше заспал.
Цезар присегна с ръка нагоре и му остави две бисквитки, две бучки захар и едно търкалце салам.
— Благодаря, Цезар Маркович — наведе се Шухов надолу между наровете. — Я ми подайте вие вашето торбе, под главата да е, за по-сигурно. (Отгоре по не могат да го чопнат, пък и кой ще ти дири у Шухов?)
Цезар подаде на Шухов бялото си завързано чувалче. Шухов го затисна с дюшека, почака да наизлязат повечето, та по-малко да стои бос на пода в коридора. Но надзирателят се озъби.
— Я там! В ъгъла!
И Шухов леко рипна долу с босите си крака (тъй хубаво си стоят валенките и партенките на печката — как да ги сваляш!) Що терлици беше ушил той, ама все на другите, до себе си не стига. Нищо, свикнал е, колко му е то стоенето.
Терлиците и тях ги обираха, у когото се хванат денем.
Бригадирите, дето си бяха предали валенките в сушилнята, и те са добре — кой по терлици, кой партенките намотал или бос.
— Шавай! Шавай! — ръмжи надзирателят.
— Майната си ли чакате бе, мърши! — бърза и старшият на бараката да не остане назад.
Изкараха всички в другата половина на бараката, а последните в коридора. И Шухов там, до преградката, край парашата. Под нозете му подът подмокрен, един студ тегне откъм преддверието!
Изгониха всичко живо — и надзирателят, и старшият на бараката още веднъж отидоха да огледат — не се ли е скрил някой, не се ли е сврял нейде в тъмното и да спи. Защото излязат ли по-малко — лошо, повече да излязат — пак лошо, пак проверка. Обиколиха, що обиколиха, върнаха се към вратата.
Първи, втори, трети, четвърти… Сега върви бързо, по един ги пропущат. Шухов се намърда осемнайсети. И беж — към нара, кракът на подпорката, хоп! — вече е горе.
Туй е то. Краката пак в ръкава на памуклийката, отгоре одеялцето, над него ватенката и — сън! Сега оная, другата половина на бараката ще я прекарват отсам, ама на нас ни е все толкова.
Върна се Цезар, подаде му Шухов чувалчето.
Върна се Альошка. Не го бива него, на всички да угоди, пък нищичко не може да си докара.
— Альошка, на! — и му подаде едната бисквитка.
Усмихва се Альошка.
— Благодаря! Ама и вие си нямате!
— Лапаай!
Ние си нямаме, ама ние всякак ще я наредим.
А търкалцето салам — в устата! Със зъби сега! Със зъби! На месо мирише! И то месо, истинско месо! Право в корема отиде.
Ей — няма го вече салама.
Другото — разсъди Шухов — за преди развода ще е.
И се зави през глава с одеялцето, излиняло, омърляно, и ни чува, ни вижда как между наровете се тъпчат зековете от другата половина: чакат си реда и тях да изброят.