Дремеше с цялата девета барака и 104-а бригада. Само помощник-бригадирът Павло шава устни, пресмята нещо си с моливчето и на горния нар баптистът Альошка, съседът на Шухов, чистичък, умничък, чете тефтерчето си, дето си има преписано половината евангелие.
Шухов нахълта, макар и стремглаво, ама съвсем тихо и — право към нара на помощник-бригадира.
Павло вдигна глава.
— Нима ви се размина, Иван Денисич? Живи и здрави? (Украинците, западните, не мож ги научи, и туйто, те и в лагера на име и презиме си приказват, та и на Ви.)
И веднага посегна към масата за хляба и му го подаде, а връз хляба захар една лъжичка обърната, като хълмче бяло.
Много бързаше Шухов и все пак отвърна, както се подобава (помощник-бригадирът и той е началство, от него даже повече зависи, отколкото от началник лагера). Хем как бързаше, захарта от хляба направо налапа, с език я обра, единият му крак на подпорката — качва се постелята си да оправи, — ама дажбицата си и оттам, и оттатък огледа, че свари и на ръка да я претегли: има ли ги вътре тия петстотин и петдесет грама, полагащите се. То дажбите чет нямат, дето ги е получавал той по затворите и лагерите, но макар и едничка да не бе проверил досега на кантар, макар да вдига шум и да си търси правото, като човек свит да не е допускал, но както на всеки затворник, и на Шухов отдавна му беше ясно — мериш ли честно, в хлеборезницата не ще се задържиш дълго. Че удрят във всяка дажба, удрят — ама колко, малко ли, много ли? И всеки ден гледаш, душицата си залъгваш — току-виж днеска не са минали толкова? Току-виж, тъкмо на моята грамовете горе-долу са докарали?
„Двадесетина грама ще липсват“ — реши Шухов и разчупи хляба на две. Едната половина пъхна в пазвата си, под памуклийката, а там той си има нарочно пришито джобче, бяло (във фабриката памуклийките за зековете се шият без джобове). Другата половина, спестената на закуска, мислеше да я изяде на часа, ама надве-натри яденето не е ядене, не засища, нахалост отива. Понечи да мушне комата в шкафчето, но пак се отказа: сети се, че дневалните вече два пъти за кражби са бити. Барака голяма, като хан.
И затова, без да изпуща хляба от ръце, Иван Денисович изхлузи крака от валенките, печен беше, та и партенките, и лъжицата останаха в тях, изкатери се бос горе, разшири дупчицата на дюшека си и там, в дървените трици, скри своята половинка. Смъкна шапката от главата, изкара от нея вдяната иглица (и тя скрита надълбоко, че на обиска, на тараша де, и шапките опипват; случи се веднъж, надзирателят се набоде на иглата, та само дето не му разби главата от яд). Боц, боц, боц — ето че и дупчицата от скритата половинка прихвана. През туй време и захарта в устата му се изгуби. Всичко в Шухов беше напрегнато до пръсване — ей-сега нарядчикът ще кресне от вратата. Пръстите чевръсто шаваха, а главата наместваше нещата едно подир друго, кроеше за по-нататък.
Баптистът четеше евангелието, уж че наум, ама някак шепнешком (може заради Шухов да е, нарочно, те, тия баптисти, обичат да агитират):
— „Само да не пострада някой от вас като убиец или като крадец, или злодей, или като посягащ на чуждо. А ако е за вярата, не се срамувай, а прославяй бога за такава участ.“
Ама Альошка си го бива: как майсторски го завира това тефтерче в цепката на стената — още на ни един тараш не са го открили. Все с тия бързи движения Шухов преметна ватенката на пречката, наизвади изпод дюшека ръкавици, чифт протрити партенки, връвчица и парцалче с две връзки. Поразнесе малко триците (тежки са те, степани), подмушна одеялото отвътре, хвърли възглавката на мястото й — бос се свлече долу и взе да се обува, отначало хубавите партенки, новите, подир тях лошите, отгоре.
И в тоя миг бригадирът се окашля, стана и обяви:
— Кррай на спането, сто и четвърта! Излизай!
И тутакси цялата бригада, кой дремал, кой не дремал, стана, запрозява се и тръгна към изхода. Бригадирът деветнайсет години лежи, той на развод минутка по-рано няма да ги изкара. Щом е казал — „Излизай!“, значи край, ще се излиза.
И докато бригадниците, пристъпвайки тежко, мълчешком излизаха един подир друг отначало в коридора, после в преддверието и на площадката — под стряхата, а бригадирът на 20-а и той като Тюрин се провикна: „Излизай!“, Шухов свари да обуе валенките с двете партенки, ватенката си да навлече връз памуклийката и здраво да се препаше с връвта (дето имаха кожени ремъци, иззеха им ги — какви ти ремъци в спецлагер).
Така Шухов за всичко сколаса и в преддверието настигна последните си събригадници — номерираните им гърбове се изнизваха през вратата на площадката. Въздебели, намъкнали върху себе си всичко, каквото имаха за обличане, бригадниците на верев, на върволица, без да се изпреварват, тежко крачеха към плаца и само снегът прискърцваше.