Все още беше тъмно, макар откъм изгрев небето да зеленееше и да се развиделяваше. И тънък, зъл излизаше от изгрева ветрецът.
Ей от тая минута по-горчива няма — отиването сутрин на развод. По тъмно, по мрак, с гладен корем за цял ден. Езикът ти се схваща. Думица не ти се издумва.
По плаца търчи насам-натам младшият нарядчик.
— Още ли да чакам бе, Тюрин? Пак се влачиш?
Младшият нарядчик може Шухов да уплаши, ама не и Тюрин. Той за него и дъхът си няма да изхаби на тоя студ. Върви си мълчешком. И бригадата подире му, по снега туп-туп, скръц-скръц.
Ама килото сланина, види се, е занесъл, защото пак в своята си колона отиде, 104-а, по съседните бригади си личи. На социално-битовия комплекс някои по-бедни и по-загубени ще натирят. Ох, какво студуване ще падне там днеска: двайсет и седем, че и ветрец, и ни завет, ни топлинка някаква!
На бригадира много сланина му трябва: и в ППЧ-то да носи, и търбуха си да подсигури. Той, макар да не получава колети, без сланина не остава. Който от бригадата получи — веднага му носи.
Инак няма да прокопсаш.
Старшият нарядчик отмята по дъсчицата:
— Ти, Тюрин, днеска един болен имаш, двайсет и трима извеждаш, така ли?
— Двайсет и трима — кима бригадирът.
Кого няма? Пантелеев го няма. Че той ли е болен бе?
И веднага шушу-мушу: Пантелеев, кучето, пак в зоната остава. Никакъв болен не е той, ами ченгето го е оставило. Пак ще клепа някого.
През деня ще си го извикат без спънки, ако щеш три часа го дръж, никой не чул, не видял.
А го минават по болест…
Целият плац чернее от ватенки — и по него бавно се изнизват бригадите напред, към тараша. Сети се Шухов, че щеше да подновява номерчето на памуклийката си, провря се от другата страна на плаца. Там пред художника се бяха наредили двама-трима зекове. И Шухов застана. На наша милост номерът му е само за беля, по него и надзирателят отдалеко ще те запомни, и конвоят ще те запише, но не си ли го подновиш навреме, пак ще си идеш в карцера: да си се погрижил за номера си. Кой не ти е крив?
Художниците в лагера са трима, рисуват на началствата безплатни картини, но се и редуват да ходят на развод номерата да пишат. Днес старчето с бялата брадичка като маже с четката номера на шапката — досущ поп, когато миросва по челото.
Помаца, помаца, па току духа в ръкавицата си. Ръкавицата му плетена, тънка, ръката вкочанясва, не изписва цифрите.
Художникът му поднови „Щ-854“ върху памуклийката и Шухов, вече без да препасва ватенката, защото тарашът, кажи го, почваше, с връвчицата в ръка настигна бригадата. И веднага подуши: събригадникът му Цезар пушеше, хем пушеше не лула, ами цигара — значи може да го изръси. Но Шухов не тръгна направо на просия, ами застана ребром до самия Цезар и се загледа покрай него.
Гледаше покрай него и уж равнодушно, но виждаше как след всяко дръпване (Цезар дръпваше рядко, умислено) венчето червена пепел пъплеше по цигарата, смалявайки я, и се примъкваше към цигарето.
Тутакси и Фетюков, чакалът му, се присламчи, изтъпанчи се право срещу Цезар и го зяпна в устата, очите му святкат.
На Шухов шушка тютюн не му беше останала и не предвиждаше за днес, преди мръкнало, да се сдобие — той цял трепереше от очакване и тоя фас сега му беше като че ли по-желан от самата свобода, — но не би се резилил като Фетюков да зяпа в хорските уста.
В Цезар всички нации са се омесили: нито да е грък, нито евреин, нито циганин — върви го разбери. Млад е още. Филми снимал за киното, но не доснимал и първия, като го затворили. Мустаците му, едни гъсти, лепнали, черни. Затова не го обръснаха тук, щото в делото си е тъй, на снимката.
— Цезар Маркович! — не изтрая, заподсмърча Фетюков. — Дайте веднъж да си дръпна!
И лицето му цялото се тресе от лакомия и желание.
… Цезар повдигна клепачи, надвиснали над черните му очи, и погледна Фетюков. Тъкмо затова започна той да пафка по-често лула, та да не го пресичат, докато пуши, да не му просят фасовете. Не тютюнът му се свидеше, ами непрекъснатата мисъл. Пушеше, за да възбуди у себе си силата на мисълта, да я накара да се поразмърда. Запалеше ли цигара, веднага в няколко погледа четеше: „Остави фаса!“
… Цезар се обърна към Шухов и каза:
— Вземи, Иван Денисич!
И измъкна с палец горящата угарка от късото кехлибарено цигаре.
Шухов трепна (така и очакваше, Цезар сам да му предложи), с едната ръка припряно, благодарно пое угарката, а с другата вардеше отдолу да не я изтърве. Той не се докачаше, че Цезар се гнуси да му даде да допуши цигарето (на кой устата му чиста, на кой — гнусава) и хваналите самия огън загрубели пръсти не се пърлеха. Главното, поряза тоя чакал — Фетюков, и сега смъркаше дим чак докато огънят взе да пари устните му. Мммм! Димът се плъзна по изгладнялото тяло, удари го и в краката, и в главата.