— Започнахте ли да вечеряте? — попита Джак.
Джия поклати отрицателно глава.
— Тъкмо я приготвях. Защо?
— Ще се наложи да я пропусна. Нощес имам да свърша туй-онуй.
Тя се намръщи.
— Надявам се, че не е нещо опасно.
— Ааа, не.
— Винаги така казваш.
— Добре де, да. Искам да кажа, че щом оцелях след случката със сините злобари миналата година, всичко останал е лесно като фасул.
— Не ми напомняй! — Джия потръпна и го прегърна. — Обещай, че ще ми звъннеш, като се прибереш у вас!
— Добре, мамо.
— Не се шегувам. Притеснявам се за теб.
— Ти си ми душичка.
Тя се измъкна от прегръдката му и взе една плоска кутия от дивана, в единия край на която пишеше „Лендс енд“
— Поръчката ти пристигна днес.
— Изискано — Той извади отвътре ярко червено яке с морскосиня подплата. Съблече изстрадалото от гърба си и изпробва новото. — Идеално. Как изглеждам?
— Като всеки трети в Манхатън — каза Джия.
— Чудесно!
— Трябва ти само една тениск с надпис „Хард Рок Кафе“ и картинката ще е пълна.
Джак се стараеше по всякакъв начин да бъде съвсем обикновен, неразличим от останалите, просто още едно лице в тълпата. Затова трябваше да е в крак с това, което се носи от тълпата. И тъй като нямаше кредитна карта, Джия бе поръчала якето на нейно име.
— Най-добре да отида да изключа фурната — каза тя.
— Утре вечер аз черпя. Китайска храна. Обещавам.
— Да бе — каза Джия. — Докато не видя, не вярвам.
Джак си стоеше насред дневната, гледаше как Вики си подрежда картите с футболисти, слушаше как Джия се мотае в кухнята на фона на бръмченето на „Новини по очевидци“, наслаждаваше се на трополенето и шумотевицата, и спокойствето на дома. Уюта, който лъхаше от този малък апартамент — желаеше го от все сърце. Но му изглеждаше толкова недостижим. Можеше да се отбива от време на време, да поседи край семейното огнище и да се постопли, но не можеше да остане. Колкото и да му се искаше, не можеше да грабне всичко това и да го отнесе със себе си.
Проблемът се състоеше в професията му. Никога не бе питал Джия дали би се омъжила за него, защото знаеше, че отговорът ще бъде „не“. Заради начина, по който си изкарваше хляба. Поради същата причина самият той не би я попитал. Заради начина, по който си изкарваше хляба. Женитбата щеше да го направи уязвим. Не можеше да подлага Джиия и Вики на подобен риск. Първо трябва да се пенсионира. Само дето още не бе навършил и четирийсет. Освен да полудее, какво друго би могъл да прави през следващите трийсет или четирийсет години?
Да стане съвестен гражданин? Да си намери легална работа? Как би могъл? Как ще обясни, защо досега няма никакви сведения за съществуването му? Никаква предишна длъжност, никаква социална осигуровка, никакво досие 1040. Данъчните щяха да се заинтересуват дали не е нелегален емигрант или политически беглец от Гулаг. И ако се окаже, че не е, щяха да задават много въпроси, на които той нямаше желание да отговаря.
Започваше да се пита дали не е започнал нещо, от което отърване няма.
И тогава се улови, че гледа през миниатюрния прозорец на Джия към покрива на отсрещния блок и си спомня за куршумите, които свистяха през хотелската стая, преди по-малко от двадесет и четири часа. Засърбя го кожата. Тук се чувстваше уязвим. И което бе още по-лошо, излагаше на опасност Джия и Вики. Набързо се извини и си взе довиждане, целуна и двете и се втурна навън.
Застана пред блока и започна бавно да се разхожда напред-назад пред входа.
Хайде, кучи сине! Знаеш ли че съм тук? Стреляй де! Дай ми знак!
Никой не стреля. Нищо не падна от покрива.
Джак разпъна пръстите си, които чак се бяха схванали, толкова сило бе стискал юмруци. Беше си представил, че някое кръвожадно копеле като Кирлът е разбрало за Джия и Вики и ги заплашва, може би дори ги измъчва… това почти го извади от равновесие.
Запъти се към собственото си жилище. Движеше се бързо по тротоара, след което започна да тича, опитвайки се да преодолее гнева си, заедно със засилващото се разочарование.
Трябваше да сложи край на всичко това. И ще го направи. Още тази нощ, ако всичко зависеше изцяло от него.
Джак спря при един уличен телефон и се обади на Трам. Виетнамецът му каза, че Алдо и бодигардът му изкуцукали навън и си викнали такси, като се кълняли, че ще отмъстят на хулигана, който ги е прецакал. Трам се притесняваше да не би Алдо да излее гнева си върху него, като не успее да открие Джак. Това притесняваше и самия Джак. Той провери телефонния си секретар, но нямаше нищо интересно.