Докато затваряше, си спомни нещо: за Кирлът и телефоните. Да. Това бе начинът, по който изнудвачът забиваше куките в своите жертви. Този тип бе истински специалист по подслушването.
Джак се прибра на бърз ход. Но вместо да се качи в апартамента си, той се мушна в сервизното помещение. Отвори кутията за телефоните и веднага забеляза „бръмбъра“: няколко изолирани проводника, прикрепени към миниатюрен високочестотен предавател. Вероятно Кирлът бе скрил гласово активираща се записваща апаратура недалеч оттук.
Нещата започваха да придобиват нов смисъл. Кирлът бе научил от Левинсън, че Джак се среща с клиентите си при Джулио. Висял е отпред, докато не е забелязал Джак, после го е проследил до тук.
Джак се укори мислено. Бе започнал да остарява и да става небрежен.
Веднага след това, Кирлът се е появил, вероятно предрешен като телефонен техник, прикачил е устройството, след което се е настанил удобно и е започнал да го подслушва. От този телефон Джак си бе резервирал стая в „Щастливия хотел“ … и се бе обадил на Джулио тази сутрин, за да му каже, че ще намине към десет и половина. Всичко съвпадаше.
Джак затвори телефонната кутия, като остави „бръмбъра“ на мястото му.
Тази игра можеха да я играят и двама.
Джак се разположи сред хаоса от викторианска дъбова и друга мебел, която изпълваше хола на апартамента му и се обади на Джордж в закусвалнята. Това бе второто му обаждане за изминалия половин час, само дето първото бе от един обществен телефон. Беше казал на Джордж да се подготви за това и го бе инструктирал какво да каже.
— Здрасти, Джордж — каза той, когато гъркът отговори на позвъняването. — Събра ли поредната такса от търговската асоциация?
— Да бе. Тук е. В брой, както обикновено.
— Браво на теб. Ще намина към полунощ да я взема.
— Тук съм — каза Джордж.
Джак затвори и се замисли. Примамката бе заложена. Ако Кирлът бе подслушал разговора, имаше големи шансове да се опита да организира нова засада някъде в района на закусвалнята „Хайуотър“ около полунощ. Само че Джак възнамеряваше да пристигне там първи и да се опита да хване Кирлът по долни гащи. И тогава щяха да си уредят сметките. Завинаги. Джак нямаше да позволи на никой да души по следите му до Вики и Джия, особено някой, който бе отрязъл няколко пръста на един от бившите му клиенти.
На път за центъра, след около час, Джак се обади за пореден път на телефонния си секретар. Имаше съобщение от Джордж, който го молеше да се обади незабавно. Когато изпълни молбата му, чу доста странна история.
— Какво съм ти казал? — попита Джак.
— Да те чакам в съседната сграда, оная старата, на Бордън. Каза, че имало промяна в плана и може би щяло да бъде по-безопасно, ако не се мяркаш много-много в закусвалнята. Така че се разбрахме да те чакам там в десет и половина и да ти дам парите.
Джак не успя да сдържи усмивката си. Този Кирлът щеше да излезе по-хитър, отколкото си мислеше.
— Гласът приличаше ли на моя?
— Трудно е да се каже. Връзката беше лоша.
— Ти какво каза.
— Съгласих се, но се усъмних, че е клопка, тъй като се бяхме разбрали друго преди това. И защото каза, че ще носиш скиорска маска, като снощи. Което също ме усъмни.
— Браво, човече. Оценявам това, че се обади. Звънни ми пак, ако се чуеш с някой, който се представя за мен.
— Готово.
Джак затвори. Вместо да си повика такси, се мушна в една кръчма наблизо и си поръча амстердамско пиво.
Ставаше все по-любопитно.
Кирлът явно бе по-заинтересован да го издъни, отколкото да го убие — поне тази нощ. Пак се върна към думите на Том Левинсън: „Ще те превърне в боклук, преди да те убие“.
Значи така. Още едно парче от пъзела си дойде на мястото. Чувалът с цемент не го бе улучил. Това добре — никой не може да се надява на голяма точност с тежък обемист обект като този срещу подвижна мишена. Само че онзи снайперист на покрива беше с телескопичен мерник. А Джак стоеше неподвижно. Нямаше начин да не улучи.
Освен ако някой не го е инструктирал да не улучи. Така трябва да е. Кирлът се опитваше да му играе хитри номера, да го извади от равновесие, докато не му се отдаде добра възможност да го унижи, да го изложи, да го направи на глупак. Искаше да си върне тъпкано, преди да го убие.
А какъв по-добър начин от това, да го издъни с парите му.
Гневът на Джак се примеси с нотки на забавление.
Опитва се да играе собствената ми игра срещу мен.
Но няма да е задълго. Тук старото куче беше Джак. Това бе неговата игра. Той я бе измислил и проклет да бъде, ако позволи на Кирлът да го надиграе. Най-лесно бе да влезе в открит сблъсък с него в онази стара съборетина и да приключи нещата дотук. Просто, директно, ефективно, но лишено от финес. Искаше да приложи нещо по-изискано за случая. Един майсторски удар, може би?