— Къде е?
— В момента съм вътре. Говоря по прикачения към нея телефона. Но мисля да я оставя някъде и да ви кажа откъде можете да си я вземете.
— Да не си посмял! — Побърза да каже Алдо.
Умът му препускаше. Да си върне колата бе първата му грижа, само дето искаше да спипа и тоя хулиган. Ако не изравнеше резултата, щеше да мине адски много време, преди да може да мине по улицата с вдигната глава.
— Недей я оставя никъде! Някой може да я гепи, преди да стигна дотам и тогава виновен ще си ти! Да се срещнем…
— Ааа, не! Не искам да ме надупчат!
„Напротив, ще те надупчат“ — си помисли Алдо, спомняйки си как тоя хулиган му навря магнумът на Джоуи в лицето.
— Ей, не се тревожи за това — каза кротко Алдо. — Вече се извини и ще върнеш колата. Беше случайно. Ще приемем, че сме наравно. Честно казано, хареса ми как се биеш. Пред теб Джои изглеждаше така, все едно, че се движи на бавен кадър. Всъщност ти ми направи услуга. Накара ме да разбера колко слаба е охраната ми.
— Верно?
— Да бе. Някой като теб ще ми свърши чудесна работа. Искаш ли да заемеш мястото на Джоуи?
— Имате предвид да ви стана бодигард? Не знам, господин Амико.
— Помисли си. Като се видим довечера, ще поговорим. Къде ще се срещнем?
— Ъъъъъъ, какво ще кажете за закусвалнята „Хайуотър“. Тя е надолу по…
— Знам я къде е.
— Да, ами, там има една изоставена сграда, точно до нея. Какво ще кажете да се срещнем там?
— Чудесно. Кога?
— В десет и трийсет.
— Това е след малко…
— Знам. Но така ще се чувствам по-сигурен.
— Ей, не се тревожи! Дадената от Алдо Д’Амико дума е като банков депозит!
А аз ти обещавам, хулиган такъв, че си мъртъв!
— Да, ами, ако някой от нас закъснее, да знаете, че ще съм със скиорска маска. Предполагам, че не сте успели да ме огледате подробно в пералнята и не ми се ще да можете да го направите сега.
— Както искаш. Ще се видим в десет и трийсет.
Той затвори и повика жена си.
— Мария! Обади се на Джоуи. Кажи му да дойде веднага!
Алдо отиде при чекмеджето на бюрото си и извади малкия „Дженингс“ 22-ри, автоматик. Претегли го в ръката си. Малък, лек и зареден с високо подвижни, от дългите. Вършеше работа при близка стрелба. А Алдо възнамеряваше да го използва от доста близо.
Малко преди десет, Джак се покачи на покрива на закусвалнята „Хайуотър“ и седна с лице към старата сграда на Бордън. Видя как Райли и петима от хората му — цялата шайка — пристигат малко след него. Влязоха в сградата през задния вход. Двама от тях носеха големи издути торби. Изглежда бяха тръгнали на лов за мечки. Не след дълго се довлече и Алдо с трима умници. Те заеха позиции встрани от уличката и се изгубиха от погледа му в отсрещния край.
Явно никой не държеше да закъснее според модата.
Точно в десет и половина, една самотна фигура с тъмно палто, дънки и нещо, което приличаше на плетена сигнална шапка, премина по тротоара пред „Хайуотър“. Спря за момент, за да погледне през витрината. Джак се надяваше Джордж да се е покрил, както му беше поръчал. Тъмната фигура продължи. Когато стигна фасадата на сградата на Бордън се озърна наоколо, после се насочи към нея. Докато приближаваше зейналия вход, смъкна маската над лицето си. Джак не можа да види съвсем ясно модела, но приличаше на грубо копие на тази, която бе носил предишната вечер. Просто бе използвал малко оранжева боя…
Наистина ли ти се иска да си играеш на Майстор Джак точно тази вечер, приятел?
За един кратък миг пофлиртува с идеяата да извика и да развали цялата сценка. Но си представи как би живял в инвалидна количка, заради чувала с цемента, спомни си за липсващите пръсти на Левинсън, помисли си за куршуми, които хвърчат из апартамента на Вики и Джия.
Запази мълчание.
Видя как фигурата се промъква през останките от парадния вход и изчезва вътре. В уличката Алдо и Джоуи се надигнаха от скривалищата и споглеждайки се, вдигнаха рамене един срещу друг в лунната светлина. Джак знаеше какво си мисли Алдо: „Къде ми е колата?“
Но когато стрелбата започна и двамата залегнаха. Беше като кратко изръмжаване, но много шумно и концентрирано. Джак различи звука от няколко единични изстрела, избухването на няколко военни пистолета и поне две, да не бяха и три, пушки, всичките стреляха едновременно. Навън не се видя нищо повече от един продължителен проблясък. След което настъпи тишина.
Бавно, внимателно, Алдо и хората му излязоха от прикритията си, шепнеха, правеха объркани жестове. Един от тях носеше „Узи“, друг държеше рязана пушка. Джак ги наблюдаваше как се вмъкват, чу викове, дори успя да различи думата „кола“.
После адът се продъни.