Все едно някаквъв много малък, но много яростен ураган се бе заклещил на първия етаж на старата сграда на Бордън. Шумотевицата бе оглушителна, отблясъците през останалите без стъкла прозорци наподобяваха десетки мигащи светлини. Продължи с пълна сила около двайсет минути, както му се стори на Джак, а според часовника му бяха минали по-малко от пет. След което заглъхна и спря. Най-после… тишина. Нищо не помръдваше.
Не. Я виж това. Някой изпълзя през един от страничните прозорци и падна в уличката Джак отиде да провери.
Райли. Кървеше от устата, носа и корема. И доста го болеше.
— Повикай ми линейка, човече! — изпъшка той, когато Джак се наведе над него. Гласът му едвам се чуваше.
— Веднага, Мат — каза Джак.
Райли вдигна поглед към него. Очите му се ококориха. — Да не би вече да съм мъртъв? Искам да кажа… вътре добре те опукахме.
— Опукали сте не когото трябва, Райли.
— На кой му дреме… вземи района… аз съм вън от играта…само ми повикай някоя шибана линейка! Става ли?
Джак го гледа втренчено известно време.
— Става — каза той.
Джак мушна ръце под мишниците на Райли и го вдигна. Раненият за малко да сдаде багажа от болка, задето го местеха. Само че бе достатъчно в съзнание, за да забележи, че Джак не го влачи към улицата.
— Ей… къде ме водиш?
— Тук отзад.
Джак чу сирените, които приближаваха. Забързи ход.
— Имам нужда от лекар… имам нужда от линейка.
— Не се притеснявай — каза Джак. — Една тъкмо идва насам.
Той пусна Райли в най-забутаната част на уличката зад сградата на Бордън и го остави там.
— Тук ще дочакаш своята линейка — каза той на Райли. — Същата, която извика за хлапето на Волански, когато го прегази миналия месец.
След което Джак се отправи към закусвалнята „Хайуотър“, за да се обади на Трам и да каже на Джордж, че повече няма да имат нужда от него.