Джак прескочи трите стъпала пред входа и се втурна по тротоара. Половин парцел и наляво, после още един наляво по уличката, прелитайки над локвите и избягвайки кофите за боклук, най-накрая се озова зад „Закусвалня Хайуотър“. Беше си приготвил ключа, тъй че веднага го мушна в катинара на вратата на склада. Там спря, колкото да извади автоматичния колт „Марк IV“, четирийсет и пети калибър и да навлече плетената шапка върху лицето си. Тя се превърна в украсена като за Хелоуин скиорска маска, а очите му все едно надзъртаха иззад отворите на ярко оранжев фенер от тиква. Той дръпна вратата и се плъзна в скалдовото помещение в дъното на кухнята.
Някъде отпред чу звуци от боричкане и виковете на ужасения Джордж:
— Не, недей! Моля те, недей!
Заобиколи иззад хладилната камера и попадна на Тони и Рейф — щеше да познае тези мохикани при всички случаи — от бандата на Райли, които насилваха ръката на Джордж в месомелачката, а той се бореше като дявол, за да я извади. Но явно губеше битката. Скоро пръстите му щяха да станат на кайма
Джак тъкмо посягаше към затвора на автоматичния, когато забеляза чук за пържоли на съседния тезгях. Той го вдигна и го претегли на ръка. Бе тежък — поне три паунда, повечето съсредоточени в стоманената му глава. Мушкайки пистолета в джоба си, той пристъпи към триото и замахна странично към черепа на Тони.
— Тони! Беля или бонбон!
Тони погледна нагоре точно навреме, за да посрещне цялата тежест на вафлоподобната глава на чука с лицето си. Разнесе се звук, подобен на „смуунч!“, когато чукът се заби в носа му. Измина почти половината път към пода, преди Рейф изобщо да забележи какво става.
— Тоун?
Джак не го изчака да погледне нагоре. Използва чука, за да смачка обширна зона в центъра на синия му мохикан. Рейф се присъедини към лежащия на пода Тони.
— Боже, радвам се да те видя! — каза Джордж, поемайки си дълбоко дъх и галейки пръстите си, сякаш за да се убеди, че всичките са там. — Защо се забави толкова?
— Не мож’д’са били повече от две минути — каза Джак, мушвайки дръжката на чука в колана си и изваждайки отново автоматичния.
— На мен ми се стори като година!
— Останалите отпред ли са?
— Само трима — Райли, скинът и Рийс.
Джак спря:
— Къде са останалите?
— Не зная.
Джак обаче знаеше. Останалите трима най-вероятно са били на оня покрив и са се опитвали да го задържат в хотелската му стая. Но как го бяха открили? Дори не беше казал на Джордж, че ще отсяда в „Щастливия“.
Имаше само един начин да разбере…
— Добре. Заключваш задната врата и чакаш тук. Аз ще се погрижа за останалото.
— Там отпред има едно момиче… — каза Джордж.
Джак кимна:
— Тръгвам.
Той се обърна и едва не се сблъска с Райли, който идваше откъм люлеещата се врата от предната част на закусвалнята. Броеше шепата банкноти в ръката си.
— Как се справяме тук отз…? — каза Райли и замръзна, когато дулото на автоматичния опря под брадата му.
— Честит Хелоуин — каза Джак.
— Мамка му! Пак ли ти!
— Точно така, Мат, стари приятелю. Пак аз. И виждам, че си ме отменил в събирането на моя дял. Доста разумно от твоя страна. Можеш да ги пъхнеш в левия ми джоб.
Лицето на Райли бе побеляло от гняв, като погледна към мястото, където Тони се гърчеше на пода до изпадналия в безсъзнание Рейф.
— Мъртъв си, мой човек. Повече от мъртъв!
Джак се усмихна изпод скиорската маска и засили натиска на дулото върху гърлото на Райли.
— Просто направи каквото ти казах.
— Между другото за какво ги слагаш тия маски? — попита Райли, докато пъхаше парите в джоба на Джак. — Толкова ли си грозен? Или се мислиш за Човека-паяк или нещо подобно?
— Не, аз съм Човекът-тиква. И освен това аз те познавам, а ти мен — не. Нали разбираш, Мат, държа те под око. Знам всичките ти свърталища. Не се крия и те наблюдавам. Гледал съм те как играеш билярд при Гюс. Вървял съм зад теб в тълпата и съм се блъскал в теб, като сме се разминавали. Можех да ти мушна шиш за лед между ребрата поне дузина пъти досега. Но не се опитвай да ме откриеш. Няма да можеш. Защото колкото повече се опитваш да изглеждаш като Били Айдъл, аз още повече се стремя да изглеждам като господин никой.
— Ти си господин никой, човече! — Гласът му бе твърд както обикновено, но в очите му се бе прокраднал погледа на преследван.
Джак се засмя.
— Изненадан ли си, че ме виждаш?
— Не съвсем — каза Райли, като си възвръщаше позициите. — Досетих се, че ще се появиш.
— Така ли? И какво стана? Нямаш доверие на ударния си отряд?