Лий Чайлд
Един изстрел
На Маги Грифин, моята първа и най-добра приятелка в Америка
1
Петък. Пет следобед. Часът, в който е може би най-трудно да се придвижваш незабелязан из града. Или може би най-лесно. Защото в пет часа следобед, и то в петък, никой никого не забелязва. Всеки гледа право пред себе си.
Мъжът с пушката отиваше на север. Нито бавно, нито бързо. Без да привлича внимание. Без да се отличава с нещо от околните. Караше белезникав ван, явно видял и подобри дни. Беше сам зад волана. Облечен беше със светъл шлифер и шапка с мека провиснала периферия, каквито си слагат възрастните играчи на голф, когато ги напече слънце или пък завали дъжд. Светла, с опасваща я лентичка в два цвята червено, нахлупена ниско над челото му. Шлиферът му беше закопчан догоре. Мъжът беше с черни очила въпреки тъмните прозорци на вана и смръщеното небе. И с ръкавици, макар че времето беше доста топло, а до зимата оставаха цели три месеца.
В подножието на хълма, където Първа улица започваше да се изкачва стръмно нагоре, колите едва пълзяха. После спряха съвсем, тъй като заради някакви строителни работи напред двете платна се сливаха в едно. В целия град се строеше. От година и нещо насам беше истински кошмар да се кара из него. Дупки по улиците, самосвали с баластра, бетоновози, машини за полагане на асфалт. Мъжът с пушката вдигна ръка от волана. Дръпна назад ръкава на шлифера. Погледна часовника си.
Единайсет минути.
Имай търпение.
Вдигна крак от спирачката и ванът запълзя напред. После отново спря, защото уличното платно рязко се стесни, а тротоарите станаха по-широки — знак, че бе навлязъл в търговския район на града — Отляво и отдясно се заредиха големи универсални магазини, издигащи се стъпаловидно един зад друг заради хълма. По широките тротоари имаше достатъчно място за тълпите пазаруващи. Дълга редица чугунени улични стълбове и пилони за знамена отделяха хората от колите. На пешеходците в тази част на града им беше широко, докато колите едва се движеха. Той погледна отново часовника си.
Осем минути.
Имай търпение!
Стотина метра по-нататък кварталът вече не изглеждаше толкова заможен. Затова пък и движението сякаш се облекчи. Първа улица отново стана по-широка, а фасадите от двете страни — по-запуснати. Заредиха се барове и магазинчета със стоки по един долар. После от лявата страна се изправи многоетажен обществен гараж. И поредният строеж — този път разширяваха гаража. По-нататък ниска бетонна стена преграждаше улицата. Отвъд стената започваше ветровита пешеходна зона с фонтан по средата. От лявата страна на фонтана беше старата градска библиотека, а отдясно нова административна сграда с офиси и учреждения. Зад нея — кула от черно стъкло. Първа улица правеше рязък завой надясно пред каменната стена и продължаваше право на запад, покрай мърляви входове на сгради и товарни рампи, докато накрая се гмурваше под надлеза на щатската магистрала.
Но мъжът с вана забави ход далеч преди пешеходната зона и вместо надясно по продължението на улицата, сви наляво, влезе в гаража и пое право нагоре по рампата. Нямаше бариера, понеже до всяко място за паркиране имаше отделен брояч. Следователно нямаше и касиер, свидетели, билети, записване на номерата. Мъжът с вана знаеше всичко това. Той се изкачи по виещата се рампа до втория етаж и се насочи към най-отдалечения ъгъл на сградата. Без да гаси двигателя, остави вана за момент на пътеката, слезе и премести оранжевия конус от мястото, което му трябваше. Беше последното място за паркиране от старата част на сградата, непосредствено до новото крило, което още се дострояваше. Вкара вана в запазеното място и угаси двигателя. Няколко мига поседя неподвижно зад волана. Гаражът беше пълен до краен предел с притихнали коли. Мястото, което си беше запазил с оранжевия конус, беше последното свободно. Този гараж винаги беше претъпкан. Мъжът и това знаеше. Неслучайно напоследък го разширяваха. Когато завършеха новото крило, капацитетът му щеше да се удвои. Гаражът се ползваше най-вече от пазаруващи в околните магазини. Затова сега беше толкова безлюден. Никой нормален човек не би се опитал да си тръгне с колата в пет следобед. В най-натоварения час, при това с всички тези задръствания заради строежите. По-добре още преди четири, или след шест.
Мъжът във вана отново погледна часовника си.
Четири минути.
Спокойно.
Отвори вратата и полека се смъкна от седалката. Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я пусна в брояча. Завъртя ръчката и чу как монетата падна в касичката. В замяна механизмът му отпусна един час. Освен изщракването на брояча в сградата не се чуваше никакъв друг звук. Нищо във въздуха, освен миризмата на паркирани автомобили. На бензин, гума и изстинали ауспуси.