Той коленичи, после легна по корем. Пълзенето е основна форма на придвижване за снайпериста. През годините на военната си служба, мъжът сигурно бе изминал пълзешком безброй километри. По корем, на колене и лакти. Военната тактика повелява снайперистът и съгледвачът му да се отделят и да заемат стрелкова позиция на хиляда метра от ротата. По време на учения той бе изминавал това разстояние за часове, за да остане незабелязан от биноклите на врага. Но този път до стрелковата му позиция имаше само два метра и половина. Освен това, доколкото знаеше, никой не го следеше с бинокъл.
Мъжът стигна до основата на стената и се притисна с лице към грапавия бетон на пода. После бавно и с много извивки на тялото се надигна в седнало положение. Полека коленичи върху десния си крак, положи цялото стъпало на левия стабилно върху пода и подпря левия си лакът на лявото коляно. Вдигна пушката. Постави ложата върху ръба на ниската бетонна стена. Раздвижи пушката напред-назад, докато я намести удобно. На колене с опора — така се наричаше тази стойка в ръководствата по стрелба. Една от най-добрите стойки според собствения му опит. Може би само онази по корем и с двунога под цевта беше по-добра. Той вдиша, после бавно изпусна въздуха от дробовете си. Един изстрел — едно попадение. Такъв беше девизът на снайперистите. За да се постигне това, бяха нужни самоконтрол, пълна неподвижност и безкрайно търпение. Той вдиша и издиша. Усети как тялото му се отпуска. Беше в свои води.
Готово.
Проникването успешно.
Сега изчакай момента.
Изчакването продължи около седем минути, през които той лежа съвършено неподвижен, дишайки едва-едва, съсредоточавайки се. Погледна към библиотеката вляво. Зад нея се виждаше едно от платната на магистралата, стъпило здраво върху бетонните си колони, което сякаш обгръщаше старата каменна сграда, за да я запази от беда. По-нататък платното се изправяше и минаваше зад черната стъклена кула горе-долу на нивото на четвъртия етаж. Върху голям полиран камък пред главния ход на кулата се виждаше паунът — емблема на Ен Би Си, но мъжът с пушката си даваше сметка, че местният филиал на телевизионната мрежа е твърде малък, за да заема цялата сграда. Най-много един етаж. Останалите помещения най-вероятно се наемаха от малки адвокатски кантори, счетоводни фирми, брокерски агенции за недвижимо имущество или инвестиционни посредници. Или просто стояха празни.
От новата сграда вдясно излизаха хора. Бяха граждани, току-що подновили шофьорските си книжки или върнали старите номера на колите си, или записали се в армията, или спречкали се по един или друг повод с федералната бюрокрация. Много хора. Държавните учреждения вече затваряха. Беше пет следобед, при това петък. Хората излизаха от сградата и преминаваха от дясно на ляво пред очите му, един по един, доколкото им позволяваше тясното пространство между двете стени — тухлената на фонтана и бетонната преградна стена на улицата. Един по един. Като движещи се мишени в панаирджийско стрелбище. Наситен с цели терен. Разстоянието беше около трийсетина метра. Трийсет и пет максимум. За близка стрелба.
Той чакаше.
Без да се спират, някои от минувачите потапяха пръсти във водата. Това беше много лесно, понеже стената на фонтана стигаше до кръста им. От мястото, където бе заел позиция, мъжът с пушката виждаше лъскавите медни монети по черните плочки, с които беше облицовано дъното. От вълничките около фонтана монетите сякаш танцуваха.
Той гледаше и чакаше.
Върволицата се сгъсти. Вече толкова много хора излизаха от вратите на сградата, че трябваше да забавят ход, да се прегрупират и подредят в колона по един, за да минат през тесния проход между двете стени. Истинско задръстване от човешки тела. Също като задръстването от коли в края на Първа улица. Хората се изчакваха и подканваха учтиво един друг. След вас, моля. Не, след вас! От това движението през прохода се забавяше още повече. Върволица от бавнодвижещи се панаирджийски мишени.