– Аа – въздъхнах облекчено, – това не е за мене.
– Знаеш ли какво е стендъп? – Хихикане. – Кой знае защо си мислех, че ти изобщо… Гледал ли си някога такова шоу?
– Сегиз-тогиз по телевизията – отвърнах. – Не го приемай лично, но такъв род забавление нищо не ми говори.
Изведнъж се отърсих от вцепенението, което ме бе обзело от мига, в който вдигнах телефона. Ако в обаждането му имаше нещо загадъчно или някакво неясно обещание – например за възобновяване на някогашното приятелство, – сега това се изличи, изчезна. Значи стендъп.
– Слушай – казах му, – не съм твой клиент. Всички тези закачки с вицове и смешки не са в моята глава и не са за моята възраст, съжалявам.
– Окей – изрече той бавно. – Напълно ясен отговор. Не може да се каже, че прибягваш към двусмислици.
– Не ме разбирай погрешно – казах и забелязах, че кучката наостри уши и ме загледа тревожно. – Сигурен съм, че има страшно много хора, които се наслаждават на такъв род забавления, никого не съдя, всеки си има вкус – може би добавих още няколко думи в този дух. За мой късмет не помня всичко. Нямам какво да кажа в своя защита, освен че още от първия миг почувствах, а може би смътно си спомних, че този човек има характер или талант на досадна конска муха – неочаквано се сетих за това сравнение от детските години – и ще трябва много да внимавам.
Но и това не оправдава моите нападки. Защото изведнъж, ей така без нищо, му се нахвърлих, сякаш той олицетворяваше цялото човешко лекомислие във всичките му разновидности. – За вас, комиците – кипях, – всяко нещо е просто материал за подигравка, всяко нещо и всеки човек, всичко влиза в работа, защо не, стига да имаш малко чувство за импровизация и бърза мисъл, от всяко нещо може да се направи смешка, пародия, карикатура. Болести, смърт, войни – всичко влиза в работа, нали така?
Настъпи продължително мълчание. Кръвта бавно се оттече от главата ми и остави след себе си усещането, че мозъкът ми е замръзнал. Бях изумен от себе си. От това, в което се бях превърнал.
Чух дишането му. Почувствах как Тамара се сгърчи вътре в мен. Изпълнен си с омраза, ми каза. Изпълнен съм със скръб, помислих, не виждаш ли? Отровен съм от скръб.
От другата страна на линията той сподавено смотолеви нещо с такава мъка, че сърцето ми се сви:
– То и аз вече не обичам стендъп комедията както преди. По-рано да, по-рано беше, все едно че вървиш по въже. Всеки момент можеш да се строполиш долу пред всички. Пропуснал си поантата на милиметър или примерно си изтървал дума не на място в изречението, или малко си повишил тона, вместо да го понижиш, и публиката моментално изстива. Но след секунда пак си я пипнал където трябва и тя разтваря крака.
Кучката залочи вода. Дългите ѝ уши се влачат по пода от двете страни на купата. Цялото ѝ тяло е осеяно с големи плешиви петна и е почти сляпа. Ветеринарят не престава да ме увещава да склоня да я приспи. Той е на трийсет и една. Представям си, че в неговите очи и аз вече съм кандидат за приспиване. Вдигнах крака на стола отсреща. Помъчих се да се успокоя. Преди три години заради подобни избухвания си изгубих работата, а тогава, онази вечер си помислих: кой знае какво губя сега?
– От трета страна – продължи той и едва тогава осъзнах колко дълго сме мълчали и двамата, – на стендъп комедия на живо понякога се случва да разсмиваш хората, а това все пак е нещо.
Последните думи прошепна като на себе си и аз си помислих: вярно, все пак е нещо, и то нещо голямо. Ето аз например почти не си спомням как звучи смехът ми. И за малко да го помоля да спрем дотук и да започнем разговора отначало, като двама нормални мъже, поне за да му обясня как съм могъл да го забравя, защото, като избягвам да си спомня нещо страшно и болезнено от миналото, всъщност притъпявам и заличавам големи късове от цялото минало.
– Какво искам от теб ли? – той пое дълбоко въздух. – Добре де, всъщност сега вече не съм сигурен, че въобще е актуално…
– Разбрах, че искаш да дойда на твое представление.
– Да.
– Но защо? За какво съм ти там?
– Виж, тук вече ме хвана натясно… Дори не знам как да ти го кажа… Изглежда странно да искаш от някого такова нещо. – Хихикане. – С една дума, мислих доста за това, от известно време го предъвквам, но не знам, не съм сигурен, а накрая си помислих, че само от теб бих могъл…
Внезапно в гласа му се прокрадна нещо. Почти като стон за милост. Отчаянието на последната молба. Свалих краката си от стола.
– Слушам – казах.
– Искам – изтърси – да ме гледаш. Да ме наблюдаваш хубавичко и после да ми кажеш.
– Какво да ти кажа?
– Какво си видял.
– И така, скъпи ми натаниянци, тази вечер ще раааз-каа-таем мама-тааа на всички комици, защото тук пред вас е вашият скромен слуга, изправен пред стотици фенки, които си мятат сутиените. Да бе, хайде разкопчай го, ей ти, от десета маса, давай… Оопа! Чухте ли как изтрещя!