Автобусите за Талпиот пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да си приказваме. Ето как: аз седях на оградата, слаб (да, да) и длъгнест юноша, с тясно сериозно лице и стисната уста, избягваща да се усмихва, а около мен подскачаше дребно момче, поне година по-малко от мен, чернокосо и с много бяла кожа, което някак съумяваше да ме измъкне от черупката ми, било с инат, било с хитрост, докато полека-лека събуди в мен желанието да си спомням, да говоря, да разказвам за Гедера, за Париж и Ню Йорк, за карнавала в Рио и за Деня на мъртвите в Мексико, за празненствата в чест на слънцето в Перу и за това как прелетяхме с балон над стадата антилопи гну в саваните на Серенгети. Така покрай въпросите му започнах да осъзнавам, че притежавам безценно съкровище – жизнен опит; че съществуването ми, което дотогава бях възприемал като главозамайваща въртележка от тягостни пътувания и редуващи се смени на квартири и училища, езици и лица, всъщност представлява страхотно приключение. Много бързо открих, че и преувеличенията ми се приемат с радост – никаква игла не заплашваше да спука надутите ми балони, напротив – оказа се, че мога и дори е желателно да разказвам всяка случка отново и отново и всеки път да прибавям подробности и неочаквани обрати в сюжета, които можеше да са се случили или само биха могли да се случат. Когато бях с него, не можех да се позная, не разпознавах шумния разпален младеж, който изскачаше от мен. Не разпознавах трескавата възбуда и разгорещените ми слепоочия, които внезапно пламваха от идеи и фантазии. Но преди всичко за пръв път познах задоволството от незабавната отплата за ненадейното ми дарование – онези широко отворени очи, които се вторачваха в мен с радостно удивление и щастие. Онова бездънно синьо сияние. То, както предполагам, ми е било давано вместо авторски хонорар.
Така цяла година два пъти седмично прекарвахме заедно. Мразех математиката, но заради него се стараех да не пропусна нито един урок. Автобусите пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да седим, потънали в нашия свят, докато наистина не наставаше време да се разделим. Знаех, че трябва да иде да вземе майка си от някъде си точно в пет и половина. Бе ми казал, че майка му е „високопоставена служителка“ в държавно учреждение, но не разбирах защо той трябва да ходи „да я вземе“. Помня, че носеше голям мъжки часовник „Докса“, който покриваше изцяло тънката му китка, и че с наближаването на определения му час все по-често и по-нервно го поглеждаше.
Винаги в миговете на раздялата между нас като искри прехвърчаха всички възможни въпроси, които никой от двама ни не се осмели да изрече с думи, сякаш още не бяхме сигурни как всъщност да се отнасяме към тази деликатна и крехка реалност: дали да не се срещнем някой път извън урока? Защо да не идем на кино? Или да ти дойда на гости?
– Е, след като вече стана дума за голямото чукане – той ръкомаха оживено, – позволете ми, господа, още в началото на вечерта и в името на историческата справедливост да поблагодаря от ваше име и най-чистосърдечно на жените, на всички жени в света. Защо да не се покажем ларж, братлета, защо да не си признаем поне веднъж къде се намира нашето розово птиче, нашата цел за съществуване и нашата търсеща апаратура? Защо поне веднъж да не коленичим и да кажем благодаря, както се полага, на сладко-лютивото биле на живота, което ни бе дадено в рая?
Той действително коленичи, свежда веднъж и още веднъж главата и горната част на тялото си пред една жена, после пред друга от публиката и ми се струва, че всяка от тях, дори онези, които седят с мъж до себе си, му отвръща с мълниеносно, почти неволно припламване в очите. Той насърчава с ръце и другите мъже да го последват, но повечето се подхилват и не стават, неколцина седят като замръзнали, както и жените им. Все пак четирима-петима решават да го последват, стават смутени от столовете си и като хихикат, сковано се покланят на жените до тях.
Ето това например според мен е глупава постъпка, евтин сантиментален знак за почит, но въпреки това, за свое най-голямо изумление, аз също се усещам, че леко се покланям, почти без да мърдам, на празния стол до себе си, което отново потвърждава колко слаб и неуверен се чувствам тук тази вечер. Беше само леко кимване с глава, но ми се изплъзна и бързо намигане – същото, което винаги си разменяхме с нея, дори когато се карахме – две искрици прехвърчат от око в око, искрата-аз в нея, искрата-тя в мен.
Поръчвам си шот текила и си свалям пуловера. Не си представях, че ще е толкова топло тук (струва ми се, че жената на съседната маса прошепва на мъжа си „най-после“). Скръствам ръце на гърдите и се втренчвам в мъжа на сцената. В угасналите му очи виждам него и себе си и си спомням онова усещане за нас двамата. Горещото вълнение, но и смущението, което ме изпълваше, когато бях с него: по онова време момчетата не си говореха така. Нито за онези неща, нито с онези изрази. При всичките ми бегли приятелства с момчета между нас винаги бе имало някаква взаимна анонимност, по мъжки удобна, докато с него…