Когато ми предложи ръката си, ти ми обеща винаги да ме гледаш с добри очи. С очите на добронамерен свидетел. И никога дотогава не ми бяха казвали нещо толкова красиво.
– Смърт, роди ми дете! – той крещи и скача като демон, пуснат от бутилка, целият облян в пот, с пламнали страни, а публиката подхваща крясъка и смеха. Той реве: Смърт, смърт, ти победи, кой като тебе, вземи ни при себе си, нека се слеем с мнозинството, и аз рева с него наум, сърцето ми се пръска и действително бих се изправил и закрещял заедно с него с цяло гърло, въпреки че ме познават, въпреки че съм „ваша чест“. Бих скочил и заревал с него, и бих завил като чакал срещу луната и звездите, и срещу нейните сапуни, останали в кошничката в банята, и срещу розовите ѝ пантофи под леглото, и срещу спагетите със сос болонезе, които вечер приготвяхме заедно – стига да не беше заседнала пред очите ми мрачната дребосъчка, която не се предава и затиска с два пръста ушите си, като спомен от някакво дълбоко потиснато провинение.