Облягам се назад в стола. Внезапно отпаднал, победен.
А Довале се навежда и тежко отпуска ръце върху коленете си, устата му е раззината в неговата усмивка като на ухилен череп, по лицето му се лее пот. Стига, стига, моли публиката той, останал без дъх, но все още засмян, вие сте върхът, кълна ви се.
Сега, когато е замаян и издава кикот, подобен на хълцане, те изтрезняват, изстиват светкавично и го гледат недоверчиво. В салона настъпва тишина и на всички ни става ясно, че този мъж тук надскача себе си отвъд собствения си предел.
За него това не е игра.
Те се свличат в столовете, дишат тежко. Сервитьорките отново се разтичват между масите. Вратата към кухнята се отваря и затваря безспир. Изведнъж всички са ожаднели, всички за огладнели.
Той е болен – цапардоса ме прозрението. Той е болен човек. Може би дори е тежко болен. Как не съм забелязал. Как не съм се досетил. Дори когато обяви съвсем ясно: простатата, рака и изреди всички съвсем прозрачни намеци. Все си мислех, че е една от тъпите му шегички или начин да изстиска малко симпатия, да си добави малък плюс към артистичната ни оценка, да не говорим за така наречената „присъда“, която ми бе поискал. Изглежда е способен на всичко, си казах още в началото и си помислих (ако съм си помислил), че дори ако в приказките му има и зрънце истина, ако е бил болен, но се е излекувал, не е възможно състоянието му да е толкова сериозно, иначе не би могъл да изнесе това представление, да издържи подобно усилие, с това не само физическо, но и душевно напрежение, нали така?
Как да разбера това? Как да проумея, че аз – след двайсет и пет години опит да наблюдавам и да слушам, да съм нащрек за най-незначителния намек – съм бил, за бога, толкова сляп за състоянието му и толкова вглъбен единствено в себе си и в своите проблеми? Как стана така, че неговото трескаво бръщолевене и дразнещите му анекдоти са ми подействали така, както проблясъците светлина действат на болен от епилепсия и отново и отново са ме запращали вътре в самия мен, в моя живот?
И как се случи така, че тъкмо той, в неговото състояние, в края на краищата направи за мен онова, което не успяха да постигнат всички прочетени книги и всички изгледани филми, и всички утешения, поднесени ми от приятели и близки през последните три години?
Безспорно през целия първи час на шоуто той ясно ми бе демонстрирал признаците на болестта си – лицето му като на череп, мършав до крайност, – ала аз упорито я бях отричал дори тогава, когато в някаква друга част на съзнанието си знаех, че е свършен факт. И продължих да я избягвам дори тогава, когато в мен ставаше все по-остра познатата ми болка – че този мъж, който подтичва и се върти пред мен, който дърдори безспир, този мъж съвсем скоро вече няма да го бъде.
– Да бъдеш – бе изкрещял той преди няколко мига с лукава усмивка. – Каква изумителна идея е тази да бъдеш. Каква подривна идея, с подтекст!
– Първото ми погребение… Той се разсмива и протяга кльощавите си ръце. – Знаете ли оня виц, дето няколко приятели умират и се озовават заедно в базата за приемане и разпределение на новобранците, само че на небето. И оттам трябва да ги разпратят към рая или към Натан… към ада. Не бе, сериозно, не ви ли хваща голям страх, ако накрая се окаже, че религиозните са прави? Че наистина има такова място – ад? Публиката се подхилва двусмислено, хората свеждат очи, може би им е трудно да го гледат.
– Не, душички, става дума за ада ол инклузив, цялата кинопродукция включително огъня, дяволите с рогата, вилите и малките тризъбци, колелото за мъчения, врящия катран и всичките му там джаджи на богопомазания сатана… Само при тази мисъл си губя съня и много добре знам какво ви минава сега през главата: Леле, тежко ни, защо ядохме онези некашерни скариди в Париж? А питките в арабското село Абу Гош по време на Пасхата? И защо всички не гласувахме за Яадут Аторá14? – Той добавя с дебел глас: Твърде късно, грешници, в катрана!
Публиката се хили.
– Първото ми погребение, както казахме, както вече казах, но вие, лайнари, се разхилихте, безсърдечни хора сте вие, студени като ашкеназки евреин през януари. Говоря ви за момче едва навършило четиринайсет години, Добик, Довале, слънчицето на мама. А я ме вижте сега – съвсем същият, само че след значителна удръжка от косата в замяна на добавка от набола брада и омраза към човешкия род.