– Ей така навсякъде – на път за училище с провесена отпред раница, вкъщи, по коридора, от стаята в кухнята, хиляда пъти дотам и обратно, докато татко се прибере. И из квартала, през дворовете, надолу по стълбите и нагоре по стълбите, падам, ставам като едното нищо и пак скачам на ръце – продължава той. Доста е неприятно да го гледа човек така – изпружен неподвижно, само устата му е жива, зее и се движи. – Не знам откъде ми хрумна това. Всъщност знам – реших да изнеса представление пред майка ми, тогава започна, играех ѝ скечове всяка вечер, преди Фигаро да се прибере вкъщи и пак да станем церемониални. Един ден, просто ей така, опрях ръце на пода, вдигнах нагоре крака, паднах веднъж, дваж, мама ми ръкопляска, мисли, че се опитвам да я разсмея, може и така да е било, през цялото време се мъчех да я разсмея.
Той млъква. Затваря очи. Изведнъж е само тяло. Бездушно тяло. Струва ми се, че в салона отново се носи обезсърчен шепот: – Какво става тук?
Той се изправя. Бавно, една след друга събира частите на тялото си от пода – ръка, крак, глава, длан, задник – както човек прибира пръснати на пода дрехи. Сред публиката се разнася възторжен смях, какъвто не бях чувал през цялата вечер. Смях на възхищение от неговата точност, от тънкия му интелигентен артистизъм.
– Видях, че на мама ѝ харесва, отново вдигнах крака във въздуха, олюлях се, паднах, вдигнах крака, тя се засмя, наистина я чух да се смее. Опитах пак и пак, докато намерих точката на равновесие и в главата ми просветна. Усетих спокойствие, почувствах се добре. Чувах само кръвта да шуми в ушите ми и тишина, само тишина. Усетих, че ето нá – намерих си място в този свят, където съм само аз и никой друг.
Той се усмихва смутено и аз си спомних какво поиска да видя в него: онова нещо, което излиза навън от човека, без той да може да го владее. Нещото, което може би притежава един-единствен човек на света.
– Още ли? – пита той почти срамежливо.
– Къде са смешките, приятел? – вика някой, а друг мъж добавя: – Дойдохме заради вицовете! Някаква жена отвръща на сухите забележки на двамата мъже с вик: – Не виждаш ли, че днес смешката е той самият? Това предизвиква търкаляща се вълна от кикот.
– Нямах никакви трудности с равновесието – продължава той. Забелязвам, че се е засегнал, защото устните му са побелели. – Напротив, когато ходех изправен, малко треперех, препъвах се и винаги се страхувах, защото в квартала се бе установила една такава хубава традиция – всички да пердашат Дов. Нищо сериозно – тук шамар, там ритник, лек юмрук в корема, без злоба, ей така, машинално, както се „удря“ работната карта в часовниковия апарат. Ти удари ли вече твоя Дов днес?
Той хвърля остър поглед към жената, която му се бе подиграла. Зрителите се заливат от смях. Аз не. Бях видял как това се случва в Беер Ора, в продължение на цели четири дни в лагера за военно обучение.
– А на ръце – не знам, но никой не бие момче, което ходи с главата надолу, проверено е. Я удари шамар на такова момче? Къде ще му намериш лицето? Какво, да не вземеш да се превиваш на две, за да го плеснеш? Или да речем да го ритнеш? И къде по-точно? Къде са му сега топките? Объркано е, дори е побъркващо! Чак започват малко да се боят от него. Ами да, момче с главата надолу не е шега работа. Понякога – той стрелва с бегъл поглед маникюристката медиум – дори си мислят, че е ненормално. Мамо, мамо, виж това момче ходи на ръце! Млъкни и по-добре гледай човека, дето си прерязва вените! Ааах – пъшка той, – бях съвсем смахнат. Питайте нея каква смешка бях в квартала – той сочи към дребната жена с изпънат показалец, но без да я поглежда. Тя го слуша с приведен надолу врат, сякаш претегля всяка негова дума, но през цялото време упорито клати глава: „не“.
– Е, а сега какво? – той разперва ръце и ме поглежда, точно мен, и ми се струва, че отново ми прехвърля отговорността за нейното присъствие тук, сякаш нарочно съм призовал враждебно настроена свидетелка.
– Не ми е приятно – мърмори си той на глас. – Не може така, тя ми нарушава ритъма, човек си изгражда историята, а идва тази и… Той силно разтрива гърдите си. – Вие слушайте мен, а не нея. Наистина не бях с всичкия си, не умеех да се включвам в игрите. В нищо. Ти какво ми клатиш глава – не, та не. Да не би да си ме познавала по-добре от самия мен? Той се разпалва.
Това вече не е стендъп, нещо повече има тук, нещо, което дълбоко го терзае. Публиката се оставя да я водят и изглежда е готова да прежали още няколко минути от шоуто, за което е дошла. Аз се мъча да преодолея вцепенението, което отново ме обзема, да се събудя, да се подготвя за онова, което предстои, защото нямам и капка съмнение, че то ще дойде.