– Та докъде бяхме стигнали: старши сержантът, трансформъри, а, да. – той отново имитира вдървена разкрачена походка и отправя към публиката нежна подкупваща усмивка, от която ми се свива коремът. – През цялото време старшият ми диша във врата: Хайде бе, побързай, не дай боже да закъснееш, да не го изпуснеш, а аз: Какво да изпусна, командир? Той ме гледа, като че ли съм умствено изостанал. Няма да те чакат цял ден там, ми казва, знаеш какви са погребенията, особено в Йерусалим с всичките им предписания. Рухама не ти ли каза, че в четири трябва да си на гробището в Гиват Шаул? Коя е тая Рухама? Сядам на леглото и гледам старшия. Кълна ви се, че никога не бях виждал старши сержант от толкова близо, може би само в някой брой на Нешънъл Джиографик. А той ми казва: Обадиха се да кажат от училището ти, лично директорът телефонира да каже, че в четири си длъжен да бъдеш на гробището. Не разбирам какво ми говори. Всичко, което ми казват там, го чувам за пръв път в живота си. И защо директорът ще се обажда за мен, откъде директорът знае въобще кой съм аз и имам още един въпрос към старшия, но ме е срам да му го задам, просто не знам как се пита за такова нещо, и то старши сержанта, когото всъщност не познавам. И вместо това ми се изплъзва друг въпрос: защо трябва да си събера раницата? Старши сержантът поглежда нагоре към тавана на палатката, като че ли е напълно отчаян от мен. И ми казва: Още ли не си загрял, синко? Ти повече няма да се върнеш тук. Питам го защо. Защото седемте дни траур ще свършат, след като другарите ти вече ще са си заминали.
– Чудничко, сега се оказва, че в програмата се предвиждат и седем дни траур. Наистина богата програма, помислили са за всичко, но защо не са се допитали до мен? Искам само да спя, страшно ми се спи. Не спирам да се прозявам. Дори в лицето на старшия. Не се владея. Правя си място на леглото насред всички неща и лягам, затварям очи и изключвам.
Той затваря очи на сцената и остава така за миг. Точно когато е със затворени очи, лицето му изглежда по-ведро, по-изразително и дори по-одухотворено. Ръцете му разсеяно мачкат края на ризата. Да ти се скъса сърцето. Докато отваря уста.
– Знаете ли ги ония походни легла, дето посред нощ се сгъват и те поглъщат като насекомоядно растение? На сутринта идват приятелите и няма Довале, няма нищо, само очила и някоя връзка от обувка, а леглото се облизва и дори леко се уригва?
Тук-там – подсмихвания. Публиката не е уверена дали ѝ е позволено да се смее в такъв момент. Само двамата млади в кожени дрехи, само те издават сдържан продължителен кикот, някакво странно гъргорене, което предизвиква недоумение по съседните маси. Гледам ги и си мисля как цели двайсет и пет години всеки божи ден съм бил подлаган на радиация от такива хора, докато настъпи моментът след Тамара, без Тамара, когато повече не можех да поемам отровата и започнах да я излъчвам навън.
– Ставай – казва ми старши сержантът, – какво си легнал? Ставам и чакам. Само да си тръгне оттук и пак ще си легна да спя. Не за дълго, само докато всичко отмине, докато го забравим и всичко пак стане както си беше преди всички тези глупости.
– Но той вече започва да ми се ядосва, старшият де, но се ядосва сдържано. Мърдай, ми казва, и стой тук, дай да ти подредя раницата. Не разбирам. Старшият ще ми събира багажа? Това е, как да кажа, все едно Саддам Хюсейн да се приближи до вас в ресторанта: Да ви хвърля ли едно суфле от карамелизирани горски плодове собствено производство?
Той млъква, очаква смеха, който се колебае да се появи. Погледът му бързо се прояснява. Той осъзнава, че публиката е попаднала в капан: историята, която разказва, убива всякаква възможност за веселие. Виждам как мисълта му работи. Той е принуден незабавно да очертае нови граници на игрището. И ни връчва потвърждението:
– Чували ли сте за жената, която била болна от неизлечима болест, на която няма да изречем името, за да не ѝ правим скрита реклама? – Той разперва ръце в широка прегръдка и целият засиява от радост. – Та жената казва на мъжа си: Сънувах, че ако направим анален секс, ще оздравея. Не сте ли го чували? На кой свят живеете? Слушайте добре. На мъжа ѝ това му изглежда малко странно, ала какво ли не правим за оздравяването на жената? Добре, влизат през нощта в спалнята, правят анален секс, так-так, и заспиват. На сутринта мъжът се събужда, протяга ръка към мястото ѝ в леглото – празно! Скача на крака, сигурен, че това е краят, но изведнъж я чува да си тананика в кухнята. Тича натам, тя стои, кълца салата, усмихва му се, изглежда бомба. Слушай какво се случи, казва му тя, спах прекрасно, събудих се рано, изведнъж се почувствах съвсем добре, отидох в болницата, направиха ми изследвания, рентген, всичко и ми казаха, че съм оздравяла! Че съм чудо на медицината! Мъжът слуша и избухва в страшни ридания. Защо плачеш?, пита го тя. Не се ли радваш, че съм оздравяла? Радвам се, естествено, че се радвам, казва той през сълзи. Мисля си само, че съм можел да спася и мама!