Гласът му е пресипнал, той отпива от термоса.
– Защо трион? Кой попита? Привет, маса дванайсет. Не си ли учителка? Усеща се по изговора. Значи, защо трион ли питаш? Всичко останало логично ли ти изглежда, госпожо учителко? Триста чифта панталони от дефтин, докарани от Марсилия и вонящи на риба, на които се оказва, че циповете са отзад, логично ли е? И момче, едва навършило четиринайсет, което изпращат ей така без… – очите му изведнъж се насълзяват. Той сумти продължително с издути бузи и върти глава наляво и надясно. Изведнъж ми припарва в гърлото. Довале пак отпива на големи бързи глътки. Трябва да си спомня какво съм правил по същото това време в Беер Ора, докато той е пътувал за погребението. Но как мога да си спомня подробности за нещо, случило се толкова отдавна?
Все пак се изстрелвам оттук. Трябва да подредя нещата. Разследвам се безпощадно. С все сила се опитвам да съживя младежа, който бях тогава, но той постоянно се разпада в съзнанието ми, сякаш отказва да се съедини, да се върне, да застане смело пред това проучване. Не му отстъпвам. Насочвам всичките си вътрешни сили към онези моменти. Тези мисли не се оказват леки. Довале все още мълчи. Може би усеща с изтънчените си изострени сетива, че сега не го слушам. Принуждавам се поне да си задам належащите въпроси: Помислих ли за него през последвалите няколко часа, след като го откараха с военния пикап? Не помня. Поне веднъж на ден? Не помня. А кога разбрах, че той повече няма да се върне в лагера? Не помня. А как не ми хрумна да разпитам къде го откараха? Почувствах ли облекчение, че изчезна, или дори се зарадвах, че го няма? Не помня, не помня!
Знам само, че това бяха първите дни на любовта ми към Лиора и тя замъгляваше всички други чувства и всякакви други мисли. Знам също, че след лагера не се върнах вече на частните уроци по математика. Заявих на родителите си, че по никакъв начин не искам да ходя там. Казах им го рязко, с упоритост, която ги стресна. Те го приеха, отстъпиха ми и хвърлиха вината за всичко върху лошото влияние на Лиора.
На сцената той разперва широко ръцете си встрани, а усмивката му се разтяга заедно с тях.
– За твое сведение, госпожо учителко, тъкмо за триона си имаше причина, тъй като татко ми, истински магнат, хвърли око и на бизнеса с платове. Да, да, с две ръце се вкопчи в бранша за рециклирането на текстила, „Стари дрехи точка ком“, купуваше и продаваше парцали, намери си благородна дейност за свободното време. По време на обедната почивка в бръснарницата – още един престижен проект…
От няколко минути сред публиката се носи шушукане. Трудно ми е да определя точно откъде идва. Почти всеки, когото погледна, изглежда погълнат от сцената, от разказвача и от разказа му. Може би погълнат пряко волята му, понякога с изражение на отрицание и боязън. Въпреки това долавям ново жужене, като от далечен кошер, което през последните минути се разнася из помещението.
– Обикаляше из кварталите на Йерусалим с мотопеда си „Захс“ и купуваше от хората парцали, стари дрехи, ризи, панталони…
Сега навярно и той долавя бръмченето. Гласът му се извисява до познатия на всички вик на вехтошаря. Той подкупва публиката безсрамно, отчаяно и безогледно.
– Ста-а-ри оде-я-ла, ка-лъф-ки, пеш-ки-ри, чар-ша-фи, пе-лен-киии… След като ги изпереше, баща ми ги сортираше според плата и големината…
Жуженето се превръща в мърморене, което се разнася от всички краища на салона, надига се от всички страни.
– И слушайте хубаво, братя мои, ей сегичка идва поантата, не се разотивайте! Та той сядаше на пода в стаята с джинсите и разпределяше парцалите, както се хвърлят карти, бързо-бързо, този тук, този там, бззззз, бззззз, купчина такива, купчина онакива, суперпроект, не го подценявайте. И после прекарваше ризите, панталоните и палтата от горе до долу през триона, изрязваше от целия този дреб всички копчета, ципове, катарами, закопчалки, копчета тик-так – всичко пада в решетката. Не се притеснявайте, и тях ще продаде на един шивач в квартал Меа Шеарим, нищо няма да отиде зян в неговата вселена. След това той опаковаше парцалите в бали по сто, помагах му, харесваше ми, накрая дори брояхме заедно: ахт ун найнциг, найн ун найнциг, хундерт!38 Двамата заедно завързвахме здраво балите с канап, а после той отиваше да ги продава по работилници, печатници, болници…