А може би тая протоколна любезност се дължи именно на Андрей. Той, разбира се, не може да издрънка нищо съществено, обаче това, което е в състояние да издрънка, ще бъде напълно достатъчно, за да отложи операцията за неопределено време, вероятно някъде докъм второто пришествие. Но ако Андрей си е позволил да влезе в двойна игра, Бенет положително ще бъде в течение. Бенет може да няма въображение, обаче познава правилата на професията.
Долу на шосето са застанали двама милиционери в кафявозеленикавите си униформи. Това са, разбира се, офицери по движението, но тая подробност не пречи по гръбнака ми да полазва оня добре познат и твърде неприятен хлад. Не, в Истанбул въпреки жегата положително се диша по-леко.
Часът е пет, когато се връщам в посолството, поръчвам да извикат Бенет и влизам в мрачните простори на кабинета си. Помощникът ми се отзовава тутакси на поканата и след неизбежното ръкостискане подхвърля:
— Надявам се, че сте доволен от пътуването…
— В общи линии — да… Операцията беше болезнена, но необходима.
Отварям чекмеджето и заедно с цигарите вадя миниатюрното магнитофонче, за да си припомня мотива на оная невинна детска песничка.
— И двете валета ли пожертвувахте? — пита Бенет, в чиято глава, изглежда, непрекъснато се раздават карти.
— По необходимост…
— …И макар че господ е казал: „Не убивай!“
— На господ му е било лесно — забелязвам. — Силният може да си позволи и лукса да не убива. Ние обаче не сме чак толкова силни.
Поглеждам замислено прозореца с опушения калкан, сякаш за да проверя дали е още на мястото си.
— А вие какво имате да ми кажете?
— По-маловажното е, че сварих преди малко Мери горе в мансардата, тъкмо когато си биеше морфин…
— Да-а — произнасям тъжно. — Тя е вече съвсем амортизирана.
— Почва се с алкохол, а се свършва с наркотици — добавя назидателно Бенет, за когото само покерът е признак на душевно здраве.
— Всеки не може да бъде в нашия занаят, Бенет… Той не е за слаби хора. Вземете мерки да бъде върната незабавно обратно. А какво е по-важното, което имахте да ми кажете?
— По-важното е, че снощи вашият Боян за пръв път е преспал у щерката на оня…
— Шшшт! — слагам пръст на устните си. — По-тихо, Бенет, да не изплашите птицата на щастието!
Облягам се на стола си и отново отправям поглед към прозореца.
— Имам чувството, че стената пред нас най-после се пропуква и ние надникваме в светилището на врага — произнасям почти мечтателно. — И после, любовта на тия двама млади… това е нещо, което те улавя за сърцето…
И разнежен от новината и от гальовния мотив на детската песничка, добавям почти свенливо:
— Знаете, Бенет, аз съм наистина един сантиментален тип…