— Като копието на короната на Приам ли? — попита Никой.
— Да, тя е особено поразителна — отвърна Йоланте. — Нямаме време за губене. Хлоя сигурно вече е осъзнала грешката си и пътува насам. Трябва да влезем и да излезем преди да е дошла с хората си.
Имението на Дзампиери на Тенедос беше пусто, ако не се броеше малобройният персонал.
Според неколцината стари рибари на градския пристан, където Никой спря хидроплана, Дзампиери заминали от имението си предишната вечер, при това доста неочаквано.
Това само по себе си не било особено необичайно. Те оставили инструкции на прислугата и градинарите да поддържат имението в добро състояние и да очакват завръщането им след няколко месеца.
— След като светът се промени завинаги — каза Никой, докато той, Йоланте и Бърти излизаха от градчето с кола под наем и се насочваха към имението Дзампиери.
Йоланте кимна.
— Заминали са за тяхното определено място за среща.
Бързо се ориентираха в обстановката.
Двама дебели охранители пазеха на главния вход на имението.
Неколцина други обикаляха апатично оградата. Бяха мързеливи местни, свикнали с лесната работа на това тихо място. Един дори беше заспал на поста си.
Никой и Йоланте бързо се погрижиха за пазачите, които бездействаха при убежището за лодки под скалата, и след като Бърти се присъедини към тях, влязоха забързано.
На дока в навеса беше завързана мегаяхта — огромен блестящ съд, висок четири етажа и дълъг шейсет метра. И се побираше изцяло в съоръжението с размери на промишлен склад.
Йоланте изтича покрай яхтата.
— Насам.
Поведе ги към стара ръждива желязна врата в грубата каменна стена в отсрещния край, очевидно част от отвесната скала, до която беше долепен навесът.
Проби ключалката с бургия и отвори вратата. Ръждивите й панти изскърцаха силно.
Влязоха забързано и продължиха по дълъг канал с каменни стени, от двете страни на който бяха изсечени пътеки. Каналът беше широк колкото железопътен тунел и очевидно беше дело на човешка ръка.
След като пробягаха стотина метра, водени от лъчите на фенерите си, тримата се озоваха в по-широко помещение.
Никой замръзна.
Намираха се на каменен пристан — огромен подземен док за древни кораби, чийто таван се губеше нагоре в мрака.
Но въпреки това той успя да различи в тъмнината някои особености.
Покрай стените от двете страни се издигаха внушителни статуи, високи по петнайсет метра и тънещи в сенки.
А точно пред него, в средата на помещението, подобно на някакъв централен музеен експонат, имаше древногръцка триера върху стоманена рама.
Беше с висока мачта и отвори за греблата.
— Това е таранен кораб — промълви изуменият Никой. — Древногръцки таранен кораб.
Йоланте и Бърти се спогледаха многозначително.
— Професор Блек — каза Бърти. — Това е най-прочутият таранен кораб в историята. Погледнете носа му.
Никой погледна…
… и ахна.
Носът на кораба беше изработен от блестящ бронз и бе оформен от някакъв изкусен древен майстор като огромна конска глава.
Бронзовата глава беше огромна, висока може би шест метра — вдигната нагоре, със страховито озъбена уста. Челюстите бяха отворени толкова широко, че между тях спокойно можеше да се побере висок воин.
И тогава Никой схвана.
Подземното помещение.
Гръцкият таранен кораб.
С огромна конска глава на носа.
— Няма начин… — промълви той.
— Има — каза Бърти.
— Да — потвърди Йоланте. — Това място, непристъпното хранилище на Троя, е било в центъра на Троянската война. И това е корабът, който най-сетне проникнал в него и избълвал от устата на коня гръцките разбойници, скрити в него.
— Троянският кон… — каза Никой.
Йоланте кимна.
— Определено е страхотен във всяко отношение, но не сме тук за него. А за него.
И посочи една от извисяващите се статуи, изсечени в дясната стена — чудесно запазено петнайсетметрово изображение на мъж с красиви черти, облечен в пищна роба. Статуята беше изумителна с детайлите си. Пръстените на ръцете на мъжа бяха предадени съвършено от камък, както и пронизващите му очи, правият нос и къдравата коса.
А на главата му, също изсечена от камък, имаше корона.
— Тази статуя — каза Йоланте — е на Приам, царя на Троя. И това на главата му е копие на древната му корона.
Никой се осмели да се усмихне.
— Страхотно — каза той. — И общо взето, не се оказа толкова трудно…
И точно тогава от мрака се разнесе смразяващ глас.