Растор и хората му продължаваха да тичат през града по новия под от сив камък.
Водопадите продължаваха да изсипват морска вода върху мегастадиона.
Й тогава дулото на оръдието спря да се издига — върхът на стрелата се озова в прицела на Джак.
— Владей това, Сфинкс — каза той.
И стовари юмрук върху копчето за стрелба.
Бум-бум! Бум-бум! Бум-бум!
Бумтенето от изстрелите на мощното оръдие отекна през мегастадиона.
Коприварчето на Сфинкса може и да беше в състояние да отклонява малки куршуми и реактивни снаряди, но беше безсилно пред залпа на 130-милиметровото оръдие.
Снарядите на Джак се стоварваха върху златната стрела един след друг с изумителна сила и тутакси…
… древната стрела се напука при върха, само на метри над Сфинкса…
… и се пречупи…
… и на почти зловещ забавен кадър върхът й, заедно с всемогъщия Трон на Дървото на живота, започна да се накланя и да пада.
Сега беше ред на Джак да се усмихне.
— Право в десетката, смотаняк.
Сфинкса, който беше все още на стрелата — толкова близко и ето че сега толкова далече от целта си, — можеше само да гледа с ужас как върхът се отчупва под стрелбата на Джак и пропада надолу към пълнещия се с вода град лабиринт.
— Не! — извика той. — Не-е-е-е!
И незабавно пое обратно надолу към кардинал Мендоса, който чакаше в подножието на стрелата.
Обезглавяването на гигантската стрела накара снайпериста, който тормозеше Езекил, да погледне нагоре — и това реши съдбата му.
Езекил и монасите му моментално вдигнаха автоматите си и го надупчиха с куршуми.
Езекил вече знаеше каква е следващата възможност.
— Монаси, към тунела под Малкут! Бързо, бързо, бързо!
На нивото на града лабиринт Растор видя зрелищното падане на върха на стрелата с трона и се усмихна широко.
— О, капитан Уест, това може да си само ти! — с възхита възкликна той, като гледаше разрушителя и димящото му оръдие. — Само ти си достатъчно дързък за подобно нещо!
Секунда по-късно видя Джак — миниатюрен от това разстояние, но разпознаваем с пожарникарската си каска — да излиза от купола на голямото оръдие.
— Ама че риск пое — каза Растор. — Но даваш ли си изобщо сметка какво направи? Знаеш ли какво се крие в тъмната страна на лабиринта? Мога само да ти благодаря за това.
Той се обърна към хората си.
— Момчета! Към Малкут! Бързо! Преди тунелът да се е наводнил!
Докато гледаше надолу към наводняващия се град лабиринт — с килнатата нефтена платформа от едната страна, висяща на някакъв кабел, огромния самолетоносач от другата и лишения вече от стрелата си замък в средата, — Джак осъзна, че тази надпревара е влязла в нова, още по-отчаяна фаза.
Видя как Растор и хората му изстрелват въжета през тяхната страна на града лабиринт и се спускат по тях с помощта на ролки, насочвайки се към основата на замъка.
Видя Сфинкса и Мендоса на върха на обезглавения замък миг преди да изчезнат в него, за да се върнат надолу.
Видя Езекил и монасите му, които бързаха през последните няколко моста.
Всички се бяха устремили към основата на замъка.
Загледан в замъка и уникалната му поредица от платформи с прозорци, Джак анализира по-фините детайли.
Отново видя ясно модела на платформите, как всяка една представя възлова точка от Дървото на живота.
Спомни си умиращия монах, на когото се беше натъкнал в безкрайния тунел и който повтаряше: „Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят. Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят.“
Думите му не бяха някаква стара свещена мантра.
А заповеди.
Ако планът на монасите да се доберат до Кетер се провалеше, те щяха да продължат с втората възможност — Малкут.
Това се потвърждаваше от коментара за Малкут, който Джак беше чул от другите монаси на Омега на летателната палуба на самолетоносача.
Малкут беше най-долният възел от Дървото на живота. Като такъв той бе вход към долния свят на битието — света на развалата и греховността, на низостта и болката, — в края на който се намираше страховитото Дърво на смъртта.
Тук това означаваше втория Трон.
Текстът от черепа на Имхотеп и металната скала отново отекна в главата му:
Животът е властваме, Смъртта е живот.
Джак предполагаше, че това означава, че наградата за онзи, който седне на този трон, на Трона на живота, е да властва над всеки друг. И ако смъртта е живот, то може би наградата за сядането на Трона на смъртта носеше същата награда. Но пък би могло и да е нещо много по-просто — привилегията да продължиш да живееш.