„Каквото и да означава, този трон вече е унищожен и надпреварата е съвсем различна — помисли си той. — Още сме в играта и вече не сме толкова много изостанали“.
„Ние“… — помисли си и спря.
Погледна нагоре към кулата, където беше оставил Лили, Истън и Усмивката.
Истън още клечеше до Лили. Тя разтъркваше главата си. Усмивката седеше неподвижен до нея. Унищоженият руски хеликоптер лежеше недалеч от тях, до процепа, който беше отворил в покрива на кулата.
„Вече не сме „ние“ — тъжно си помисли Джак. Първо Зоуи беше убита във входния лабиринт. А сега Истън и Лили бяха повалени. Дори Усмивката беше извън строя.
Оставаше само той.
И не можеше да спре. Трябваше да продължи напред, дори ако се налагаше да го направи сам.
— Е, скапаняко — каза на глас. — Ще се вслушаш ли в собствения си съвет? Не си дошъл дотук, за да стигнеш само дотук, нали?
Погледна към основата на замъка. Трябваше да стигне там, преди да бъде заляна от водата.
Пое дълбоко дъх, събра кураж и се затича с всички сили надолу по летателната палуба.
Джак се носеше надолу по килнатата палуба на самолетоносача.
Веднага щом се появи зад носа на разрушителя, двамата монаси на Омега го видяха, но Джак просто се обърна и ги застреля в главите, без да забавя крачка. Нямаше време за глупости.
Прибра пистолета и когато стигна до предния край на летателната палуба, без да спира нито за миг, скочи на плоския покрив на една кула с храм върху нея.
След това се втурна по един висок мост. Кипналата морска вода се надигаше бързо под него.
Стигна до нов мост…
… само че средната му част беше взривена от експлозиите по-рано през деня.
Джак изобщо не спря.
Като продължаваше да тича, извади магнитната си кука от раницата и я изстреля към един по-горен мост, закрепи я за него и се прехвърли през широката разрушена част.
Приземи се от другата страна, освободи куката и продължи напред.
Тичаше като за световно, докато не се озова само на един дълъг мост от целта си; видя в другия му край Езекил и последните му двама монаси, които се канеха да поемат по стъпалата, водещи към основата на замъка.
Освен това видя от лявата си страна как Растор и няколко от хората му се спуснаха по въжетата си и изпревариха Езекил. Стигнаха до входа на замъка и бързо се вмъкнаха вътре.
Растор спря.
Загледа се нагоре към стълбищата и невъзможно високите колони. Приличаше на най-голямата катедрала на света.
Арката на Малкут се намираше пред него, в самия център на най-долното ниво.
Беше покрита с изображения на демони и дяволи, змии и чакали. Всеки ъгъл по нея беше остър и й придаваше застрашителен вид.
Освен това беше доста голяма — висока двайсетина метра, — но на фона на всичко останало около нея изглеждаше малка.
От острия й връх започваха три стълбища, а вътре в нея имаше кръгъл кладенец без парапет, който се спускаше надолу в мрака.
— Това е пътят! — извика Растор на хората си.
Те забързаха към арката и се спуснаха в широкия кладенец. Бяха първият екип, който влезе във втората половина на Лабиринта.
Високо над Растор Сфинкса и Мендоса тичаха надолу по стълбищата на замъка.
— По дяволите! — изруга Сфинкса, когато видя как Растор и хората му изтичаха към арката на Малкут.
Растор беше повел в надпреварата.
А Сфинкса много добре знаеше какво иска генералът — да унищожи другия трон и да остави цялата вселена да загине.
— По-бързо! — подкани той Мендоса. — Можем да го настигнем във втората половина на Лабиринта, но не бива да му позволяваме да се отдалечи прекалено!
Малко по-късно те бързо се спуснаха в кладенеца.
Джак продължаваше да тича по последния дълъг мост.
Невероятният сребристобял замък се издигаше пред него, кацнал върху хълм от широки каменни стъпала.
Морската вода прииждаше под него — вече беше на петнайсетина метра под моста и продължаваше бързо да се надига.
И тогава Джак го видя, застанал в средата на дългия мост пред него, точно на пътя му.
Монах на Омега.
Езекил явно го беше оставил тук, за да убие Джак или поне да го забави.
Монахът беше едър, як, с бръсната глава, дебел врат и черни подобни на мъниста очи.
Беше опрял опитно в рамото си приклада на калашника си и се целеше в Джак.
Джак изобщо не забави крачка.
Не можеше да спре.
Водата се надигаше бързо и след секунди щеше да стигне до моста.