Тунелът отвъд трона на живота
28 декември, 00:06
Един ден и пет часа до Омега
Джак, на ръба на изтощението, се мъкнеше по дългия тъмен тунел.
Древният проход беше дълъг километри. Като цяло вървеше леко нагоре, на широки стъпала и рампи, като завиваше на големи дъги и понякога на някой и друг рязък завой.
След като изкачи първото стълбище след наводнената част, алените сфери на тавана се появиха отново и Джак продължи под смътното им сияние, като изгаси фенера на каската си, за да пести батериите.
Вървя часове наред.
Беше буден от двайсет и четири часа и умората му ставаше почти болезнена.
Знаеше, че в някакъв момент ще му се наложи да поспи, но не можеше да се накара да го направи — все виждаше поредния завой и си казваше, че ще си почине след него, но когато го стигнеше, продължаваше напред.
Никога не се беше чувствал толкова сам.
Зоуи беше мъртва. Лили и Истън бяха заклещени в града лабиринт. Дори верният бронзов Усмивката, изпречил се пред взрива по-рано, вече не беше с него.
Всъщност положението беше много по-лошо, отколкото имаше представа.
Джак не знаеше, че Йоланте, Никой и Бърти, които търсеха Синята камбана, способна да събуди цели населения, за последно са били видени да влизат в хранилището на Троя секунди преди то да бъде разкъсано от огромна експлозия.
Или че Алби и Алойзиъс, свити в техния завързан вертолет на отвесната площадка на нефтената платформа, за последно са били подложени на брутален обстрел от новопристигнал руски щурмови хеликоптер.
Екипът му беше пръснат в пълен безпорядък.
Мисията му беше направена на пух и прах.
Беше останал единствено той.
Тук, мъкнещ се с последни сили през подземния тунел.
И тогава, след девет часа ходене нагоре по безкрайния проход, стигна до последния завой и изведнъж тунелът свърши с богато украсена арка от сив камък, покрит със знаците на Тот.
Отвъд арката пътят се превръщаше в корниз, който гледаше към широка и много дълга правоъгълна пещера.
— Ох, мътните да ме вземат — промълви Джак, докато се взираше в шокиращо сложната плетеница, която го очакваше в пещерата пред него.
Пещерата пред Джак беше изключително дълга — цели километри — и лабиринтът в нея беше с размери и сложност, с каквито Джак не се беше сблъсквал до този момент.
Имаше четири страни.
И беше умопомрачително труден.
Подът, стените и таванът на пещерата бяха целите покрити с безброй тесни канали — стотици на брой, които завиваха под прави ъгли по протежение на свръхдългото пространство, като се пресичаха един друг или свършваха със задънен край.
Всеки канал беше достатъчно широк, за да може човек да върви по него, но и достатъчно дълбок, за да не му позволи да наднича над стените.
Очите на Джак се стрелкаха насам-натам, докато се мъчеше да възприеме всичко това.
Беше преживял дяволската стена лабиринт по време на Големите игри, но това… това беше нещо различно.
— Четири страни — промълви той. — По дяволите.
И все пак трябваше да признае, че гледката беше зловещо прекрасна.
По тавана, пода и стените бяха монтирани стотици сфери, които къпеха колосалния лабиринт в мътна червена светлина.
Сферите се губеха в мрака в далечината като съзвездие от алени звезди.
По иначе сивия лабиринт имаше пръснати бели кубични структури, които се издигаха на неравномерни интервали от каналите.
Всеки бял куб имаше тесни, подобни на процепи прозорци, така че тези кубове приличаха на яки бункери от Втората световна война.
„Лошо“ — помисли си Джак. Това означаваше, че този лабиринт има тайна, която едва ли ще е приятна.
На няколко места в пещерата можеха да се различат дълги каменни мостове, но те не минаваха през нея. Вместо това прекосяваха пространството диагонално, като свързваха някои от белите бункери.
Прекрасни водопади бликаха от широки каменни улеи високо в стените. Водите им падаха в лабиринта и несъмнено осигуряваха поредната смъртна опасност.
Джак се загледа в каналите по тавана и изведнъж се намръщи.
Нещо в тях не беше наред.
Имаше нещо, което очакваше да види в тях, но го нямаше и той не можеше да каже какво точно е то.
Въздъхна уморено.
Зашеметяващо сложният лабиринт се губеше в далечината, огромен и дълъг, подобно на железопътни релси, които се събират в далечината.
Трябваше да впрегне всичките си умствени сили, за да го измисли…