— Как научихте за вакантното място?
— На таблото с обяви в медицинския факултет имаше списък със свободни места за лекари с моята специалност. Реших да опитам в Мобийл, подадох си документите. Преди да ме назначат, доктор Пелтиър два пъти разговаря с мен. Предполагам, че е имало и друг кандидат, и шансовете ни са били почти еднакви. При първото посещение прекарах два дни в Мобийл, а когато след две седмици ме повикаха отново, останах един ден повече. Именно тогава ми предложиха работата.
— С какво се занимавахте, докато чакахте резултата?
— На практика почти през цялото време бях в моргата. Запознах се с персонала, присъствах на няколко аутопсии. Прибирах се в хотела късно вечер и веднага си лягах. Доктор Пелтиър беше много любезна, всеки ден обядвахме заедно… — Той прокара пръсти през косата си. — Устата ми пресъхна. Да ви приготвя ли лимонада?
— С удоволствие, стига да не се бавите. Бързам да се върна в Мобийл — чака ме много работа — отвърнах, като се стараех да прикрия разочарованието си. Джереми определено бе изтеглил погрешна карта. Разбира се, не му се доверявах безусловно — за мен теориите му бяха като изстрел в мрака, само че бях останал без мишени.
Колифийлд се върна — на едната си ръка поддържаше поднос с две чаши лимонада, сякаш не се досещаше, че може да си помогне с осакатената ръка. На три глътки изпих лимонадата, поисках разрешение от Колифийлд да му телефонирам, ако възникнат нови въпроси. Излязохме на верандата; забелязах, че храстите в двора са подрязани така, че да се вижда сградата с големия паркинг. Посочих я:
— Каква е онази постройка, докторе?
— Окръжната болница — отвърна той, без да погледне какво посочвам.
— Били ли сте там? Мисълта ми е… да я разгледате, да се запознаете с вашите колеги…
Колифийлд кисело се усмихна, размаха ръкава, който прикриваше осакатената му ръка.
— Предполагам, че в една болница винаги има място за умен и способен човек като вас — настоях.
Очите му гневно проблеснаха, после той извърна поглед:
— Детектив Райдър, не крия, че съм се изкушавал да отида… — Изведнъж млъкна, сякаш не знаеше как да завърши изречението.
Слязох от верандата и промърморих:
— Вижте какво, докторе, има моменти, през които дори не съм сигурен, че помня името си, но знам, че не всеки притежава остър ум и една здрава ръка.
Колифийлд погледна сградата, въздъхна:
— Може би имате право. Предполагам, че някой ден ще отида да проверя как стоят нещата.
Отидох до колата, извадих от пътническата си чанта чиста бяла риза с къси ръкави. Подхвърлих я на Колифийлд, той ловко я хвана със здравата си ръка.
— Време е да захвърлите траурните одежди — казах. Седнах зад волана, преместих пушката на задната седалка, включих двигателя; преди да потегля, се обърнах да погледна Колифийлд. Не беше хвърлил ризата на земята, което говореше много.
— Детектив Райдър — провикна се той, преди да превключа на задна скорост.
Спрях, свалих стъклото.
— Интересно дали онзи човек още работи в моргата — продължи Колифийлд. — Изглеждаше така, сякаш се гневи на целия свят.
Кимнах:
— Да, Уолтър Хадълстоун още е на поста си; предполагам, ще остане там до смъртта си. Но според мен той ще доживее най-малко до сто и двайсет години.
Колифийлд озадачено сбърчи чело:
— Не говоря за него. Уолт е най-милият човек, когото познавам, разбирахме се чудесно. Веднъж ме покани на обяд, говорихме си за оперното изкуство; аз съм страстен почитател на операта, но той ме засрами с познанията си. Имам предвид един нисичък и набит човечец с оредяла коса, на когото целият свят е крив…
— Уил Линди ли? — възкликнах изумено.
Погледът на Колифийлд помръкна:
— Точно така. Държа се много дружелюбно, когато доктор Пелтиър ни запозна, но останехме ли насаме, отказваше да разговаря с мен, само мърмореше под нос и ме поглеждаше на кръв. Няколко пъти го хванах да ме шпионира.
— Чакайте, сигурно има грешка. За административния директор Уилет Линди ли говорите?
За пръв път видях Колифийлд наистина разтревожен:
— Честно казано, по едно време ми идваше заради него да се откажа от работата. Много страшен човек — тръпки ме побиваха от него.
Кимнах разсеяно, в съзнанието ми се вихреха куп предположения. Уил Линди — страшен човек. Думите не се връзваха, бяха безсмислени.
Безсмислени ли? Колифийлд ми беше подсказал формулата: Уил Линди = страшен човек.
Уравнение, което смятах за невъзможно.
Уил Линди?
Трийсет и първа глава
Изведнъж си дадох сметка, че всъщност не знам кой е Уил Линди.