— Защото не изпълни своето задължение по договора ни, а ме насочи по погрешна следа.
— А сега Линди е някъде с… мама — прошепна Хари. — За да осъществи фантазията си.
Ударих с юмрук по масата; жестът ми беше безполезен, все едно се опитвах да се предпазя с хартиен щит от куршуми.
— Как би постъпил Линди? — попита Хари. Седяхме в колата, нямахме представа какво да предприемем. Облегнах се на седалката, мислено се върнах двайсет години назад. Заплаха. Буря. Какво да направя? Ако е през деня, тичам в гората и се скривам в къщичката сред клоните на вековния дъб. Случи ли се нощем, тайно излизам през прозореца, пропълзявам на задната седалка на колата.
Знаех какво ще направи… защото бях изживял почти същото, което го бе накарало да загуби разума си.
— Ще се скрие някъде, където се чувства в безопасност, Хари, в неговата версия на къщичка на дървото. Само трябва да открием мястото.
— Ще бърза ли, за да… довърши филма?
— Едно знаем със сигурност за този човек — че никога не претупва работата си.
Дали не се самозалъгвах? Едва ли. Линди беше посветил много време на набелязване на жертвите и подбиране на епизоди от видеозаписите, за да ги съедини в кратко филмче, което спокойно би могло да носи названието „Мъст“. Предполагах, че ще отлага отмъщението колкото е възможно, за да се наслаждава на радостното предчувствие. Но най-вече, докато нищо не го заплашва. Трябваше да действаме много внимателно; представях си как ще реагира безумецът, ако го обсадят командоси, надуят сирените и по високоговорителя го призоват да се предаде. Така само щяхме да го принудим да побърза с осъществяването на замисъла си. Готов бях да се обзаложа, че след това безстрашно щеше се изправи срещу куршумите — за него болката и смъртта бяха само изображения на екрана на телевизор.
Най-важното беше да го намерим. Какво бе казала госпожа Клей? Не. Какво бърбореше старицата? „Рапчета, рапчета.“ Спомних си как безпокойството й нарасна, докато разговаряхме с племенницата й, и най-вече когато се споменаваше Линди. Повтаряше „рапче, рапче“… или нещо подобно.
— Връщаме се в мотела, Хари! — извиках. — Дай газ — добавих, макар че не се налагаше.
Трийсет и четвърта глава
Седнах на леглото, за да съм близо до госпожа Беноа, сложих ръка на коляното й — стори ми се че докосвам чепато дърво, покрито с одеялото. Тя продължаваше да пуши невидимата си цигара и да се взира в екрана на изключения телевизор, затворена в собствения си свят, в който другите нямаха достъп. Преместих се по-близо, втренчих се във воднистите й очи.
— Уил Линди — казах. — Уили.
Тя се намръщи и отрони:
— Рапчета.
— Къде е Уили, госпожо Беноа?
Старицата се приведе, сякаш да чува по-добре звука от телевизора. Застанах така, че да закривам екрана, и повторих:
— Уили. Уили Линди. Къде е Уили?
— Рапче! — натърти тя.
— Уил Линди! — извиках с надеждата крясъкът ми да намести пластовете в паметта й. Племенницата й закърши ръце, но не посмя да се намеси.
— Рапчета — каза старицата. Стрелна ръка, заби нокти в лицето ми. Помъчих се да видя нещата през нейните очи. Живяла е до фермата на Линди край река Тамбигби. Представих си снимките, заснети от полицейския фотограф, фермерска къща. Барака. Памукови плантации. Дървета. Какво още бях видял? Вода. И корабчета.
— Имало ли е близо до фермата на Линди някакви корабчета? — извиках на госпожа Клей, докато леля й упорито се мъчеше да ми извади очите.
Тя прошепна:
— Да. На брега на реката, с която граничеше земята на Линди. Две рибарски корабчета. Едното представляваше ръждясала метална черупка и се беше килнало, другото беше затънало в тинестата почва. Отдавна ги няма, но може би Уил и се е криел там.
Кимнах и отново се обърнах към старицата:
— За корабчетата ли говорите?
Тя се приведе към мен, щръкналите кичури побеляла коса погъделичкаха лицето ми. Зъбите й изтракаха, после завалено произнесе:
— Он‘ва… опуленото… копеле… все се криеше в… гадните… рапчета.
Две големи реки се вливат в залива Мобийл — Тенсоу и Мобийл. Около и между тях е втората по големина речна делта в страната — десетки хиляди акри мочурища и песъчлива земя, убежище на алигатори, змии и рояци кръвожадни насекоми. Въпреки че моторницата беше снабдена с мощен двигател, скоростта й не надвишаваше двайсет възела в час, защото плувахме срещу течението. Наведох глава, придърпах надолу бейзболната си шапка, та козирката да защити очите ми от проливния дъжд. Мислех си, че имаме късмет, задето лодката е била осветена. Посочих с пръст реката и извиках: