— Наблюдавай водата, Хари!
— Защо?
— Ако видиш плуващи дънери, свиркай. Много са опасни.
Бурята, разразила се над моя остров през нощта, когато с Ейва се любихме за пръв път, се беше преместила на северозапад и се беше сблъскала с атмосферен фронт, идващ от Канада, в резултат на което паднаха толкова проливни дъждове, че предизвикаха наводнения в селищата по горното течение на река Мобийл.
— Внимавай! — извика Хари.
Към моторницата застрашително се носеше изкоренено каучуково дърво. Рязко завъртях кормилото, вейки застъргаха по корпуса. Партньорът ми затвори очи и зашепна молитва.
От централната база данни бяхме научили, че по-голямата част от заплатата си, възлизаща на 73 000 долара годишно, Линди е използвал за закупуването на земя. Седем парцела в окръг Болдуин, пет в Мобийл. Изминаха два часа, докато уточним номерата на парцелите и къде точно се намират — толкова се притесних, че стомахът започна да ме свива. Повечето парчета земя се намираха в пустошта, но вероятно след време щяха да бъдат застроени и цената им щеше да се повиши. Още един пример за дългосрочното планиране на Уил Линди. Отряди тежковъоръжени полицаи вече претърсваха всеки парцел.
Нагоре по течението на Мобийл беше единственото му парче земя, граничещо с вода — два акра пущинак и парче от речния бряг. Предполагах, че на мястото има някаква барака… или плавателен съд. Готов бях да се обзаложа, че е второто — все едно се беше върнал в детството си, когато корабчето е било негово убежище. Можехме да отидем по суша, но на картата беше обозначено, че там има предимно тресавища — трудно бе да се придвижим дори с високопроходим джип. Заради бурята полетът с хеликоптер беше невъзможен.
Помолихме да ни предоставят моторницата; шефовете с готовност се съгласиха и се съсредоточиха върху организирането на мащабна акция на командоси — бяха убедени, че Линди няма да тръгне към най-трудно достъпния парцел. Мнозина предполагаха, че убиецът вече е в Мисисипи или във Флорида и крои планове за бягство, основаващи се на логиката. Според мен дълги години съзнанието му е представлявало нещо като електрически жици, обвити с тънка изолация, от които прехвърчат искри. След като е видял Ейва, изолацията се е обелила като мъртва кожа, оголените жици са се допрели, създавайки непонятни връзки.
— Няма да стигнем до там, ако се блъснем в нещо! — извика Хари. — Карай малко по-бавно.
Погледнах го — не беше от предпазливите.
— Не мога да плувам — смотолеви той и извърна очи.
Внезапно се издигна голяма вълна, за миг моторницата се озова във въздуха. Хари панически се вкопчи в предпазното стъкло, докато опасността премина. Без да откъсвам поглед от реката, зарових под седалката. Извадих спасителна жилетка и му я подхвърлих.
— Имаш ли план? — извика той, докато нахлузваше смешната жълта жилетка, която беше поне с два номера по-малка от неговия размер.
— След половин час ще се стъмни. Надявам се, че той използва генератор, за да се снабдява с електричество, и няма да ни чуе. Ще се приближим незабелязано и ще го заловим.
— Ако е там.
— Това е неговата къщичка в дървото, Хари. Там е.
— Вали, мамо. Помниш ли колко обичаше дъжда?
Нито капка не проникваше в кабината на рибарското корабче — Линди старателно го беше ремонтирал, подменил беше изгнилите дъски на покрива, запушил бе дупките в корпуса. Малкият плавателен съд беше закотвен в тесния ръкав на триста метра от реката. Високите дървета на двата бряга почти го скриваха от поглед.
Кабината беше достатъчно голяма да се побере металната маса за аутопсии. В трюма бяха автомобилните акумулатори, които бе свързал един с друг. Вчера ги беше заредил с помощта на генератора, който предпочиташе да не използва, защото беше много шумен. Всичко беше готово за последната фаза. Размерите на екрана на телевизора, поставен на полица в дъното на кабината, не го задоволяваха, но човек не можеше да има всичко, нали? Най-добре щеше да бъде, ако екранът беше голям като в автокино — щеше да завърже мама за капака на стария й буик и да го паркира в средата на първия ред.
„Осветление, камера и… Виж как се променям, откакто си отиде, мамо! Вече мога да те спася!“
Завързал я беше за масата с ремъци, които минаваха през шията, китките и глезените й. Искаше му се да прекара и ремък през корема й, въпреки че щеше да му пречи — ядосаше ли се, мама ставаше силна като мечка, но в крайна сметка се отказа.
С треперещи ръце разкъса роклята й. Тя се размърда и изохка. Сега беше най-опасна, трябваше да бъде нащрек. Знаеше, че полицаите го търсят, но в сравнение с нея бяха като кротки агънца.