Издърпа изпод нея парчетата от разкъсаната й дреха, гърдите й, обгърнати от сутиена, потрепериха. Огледа я и чу как лошото момиче в нея запя. Той затананика със затворена уста, за да заглуши гласа й:
— Мммммм… — В подобни моменти беше най-опасна. — Ммммм…
Уилет Линди обърна телевизора към масата за аутопсии и започна да се подготвя за вълшебството си.
С падането на мрака дъждът се усили, вятърът го навяваше в очите ми. Погледнах картата — наближавахме мястото, на което предполагах, че се е скрил убиецът. Страхувах се да не го отминем; издайническото боботене на двигателя щеше да предупреди Линди, че по реката се движи моторница. Откакто излязохме от залива, не бяхме видели друг плавателен съд.
— Карсън! — изкрещя Хари.
Погледнах накъдето посочваше — моторницата се носеше към метален корпус, стърчащ от водата. Машинално завъртях кормилото, но беше прекалено късно. Нещо изтрещя, пред очите ми се завъртя — в един миг виждах водна стена, в следващия — тъмното небе. Двигателят изрева, моторницата се наклони, парчета от корпуса на другата лодка полетяха във въздуха като куршуми. Кафеникава вода плисна през планширите. Моторницата се плъзна на брега и заседна в калта. Изправих се, като се подпрях на кормилото. Чуваше се само шумът на дъжда. Хари го нямаше.
— Хари? Хари?
Някой джапаше във водата.
— Мамка му! Все едно краката ми са вързани!
Обърнах се и видях как той се мъчи да излезе от реката, но силното течение го отнася. Скочих от моторницата, краката ми затънаха в калта чак до глезените. Някак си се добрах до верния ми приятел и партньор и го издърпах на брега.
— Да му се не види, какво стана? — Той избърса очи с подгизналия си ръкав. — Сякаш катапултирах и докато се усетя, паднах във водата.
— Блъснахме се в преобърната лодка. Добре ли си?
Той кимна, отново избърса очите си:
— Къде се намираме? Близо ли сме до имота на Линди?
Картата вече я нямаше — беше изхвърлена заедно с Хари. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по лодката ни. Затворих очи, помъчих се да си спомня ориентирите.
— Предполагам, че до там има около половин километър. Обаче… мястото е на отсрещния бряг.
Вперих поглед в разпенената вода. Разстоянието между двата бряга беше около трийсет метра; дори да плувах по права линия, течението щеше да ме отнесе на стотина метра надолу. Ако изобщо оцелеех.
— Покажи ми как да плувам — каза Хари.
— С тази работа шега не бива, брат ми — промърморих, като наблюдавах как вълните подхвърлят огромен варел, сякаш беше кутийка от кока-кола.
— Като малък приятелите ме научиха да плувам „кучешката“ в басейна. Освен това няма начин да потъна. — Той посочи идиотската спасителна жилетка, която беше предвидена за много по-слаб човек. Белите ремъци бяха прекалено къси, за да обхванат корема му, и висяха като връзки на усмирителна риза.
— Това не ти е басейн, Хари. Като едното нищо ще се удавиш.
— Брей, ти за какъв се мислиш? За шампион по плуване в бурни води ли?
— Не бери грижа за мен. Както се казва, мокър от дъжд не се бои.
Свалих ризата си — по-точно я разкъсах и копчетата полетяха във водата. Дъждът като камшик шибаше голите ми рамене. Съблякох се по гащета, прикрепих през рамо кобура с беретата, препасах колан, в който затъкнах резервен пълнител и дълъг ловджийски нож. Не взех от моторницата трийсеткалибровата марлин — тежестта на пушката можеше да се окаже фатална и да ме повлече към дъното, а и без това кобурът й щеше да затруднява движенията ми.
Древногръцкият философ Хераклит е казал, че никога не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река — идеята е, че втория път водата се е променила. Неговият колега Парменид обаче го е ударил в земята с теорията си, че нито веднъж не можеш да стъпиш в същата река, защото водата непрекъснато се променя. Преминах през хиляди реки, преди да нагазя до кръста в мътната вода; течението веднага ме подхвана и се опита да ме събори. Връхлетяха ме счупени клони и какви ли не отломки — още не бях заплувал, а опасностите вече ме дебнеха отвсякъде.
Загледах се в отсрещния бряг — тъмните силуети на дърветата прорязваха лилавото небе, забулено от сивата дъждовна пелена. Ейва беше някъде там, в ръцете на умопобъркан, чиито действия бяха непредсказуеми. Дълбоко си поех въздух и се гмурнах във водата.
Беше по-страшно, отколкото предполагах.
Трийсет и пета глава
Той се качи на предната палуба и се загледа в тресавището; сивкавата светлина постепенно се стопяваше в мрак, пищен като кадифе. Гъстите облаци скриваха луната и звездите. От време на време откъм рибарския къмпинг проблясваше светлината на фенер, но старецът, който живееше там целогодишно, ходеше с бастун и беше полуглух. Дядката имаше късмет — ако представляваше заплаха, господин Кътър отдавна щеше да го премахне; щеше да му инжектира препарат, симулиращ инфаркт, както бе сторил с ухиления перверзник, когото изпрати на Колифийлд. Извратеният тип се опита да го сваля в бара, докато той следеше Нелсън. Истинско удоволствие бе да го примами, да му сложи инжекцията и с дръжката на метлата да натика в него простичкото устройство. Колко хубаво е човек да е сръчен! Може да си направи бомба с барута от три патрона, част от корпуса на електрическо фенерче, индукционна макара, изолирбанд и рибарска кукичка.