За пръв път долавяше страх в гласа на мама. Разбира се, тя се стараеше да говори нормално, но страхът й приличаше на леки вълнички по огледалната повърхност на езеро.
— Спомням си, мамо. Всичко се съдържа в картинките. Те са нашата история, нашите тайни. Нали вия как станах голямо момче? Забелязали големите ми мускули? — То й посочи тъмния екран на телевизора.
— Да, обаче…
— Видях те да се връщаш и знаех, че си ми сърдита, но въпреки това реших, че завинаги ще изтръгна от теб лошото момиче. Тогава…
— Уил, ще загазиш. Ще имаш големи неприятности, ако веднага не престанеш.
— … тогава ще започнем отново, този път всичко ще бъде както трябва, както при другите хора. Искам да бъдем като тях, ти да бъдеш като другите майки.
— Уил, моля те…
— Вече съм силен и мога да те спася от лошото момиче.
Той извади от голямата брезентова чанта няколко инструмента, които беше взел от моргата. Знаеше, че липсата им няма да бъде забелязана, затова не го смяташе за кражба. Подреди ги върху поднос, който беше застлал с чиста бяла кърпа, и гордо ги показа на мама. Наведе се, отметна косата от челото й:
— Не плачи, мамо, болката пречиства.
Изведнъж чух още някакъв звук. След още няколко крачки отново зърнах вода, която кротко се плискаше в брега. Изглежда, бях попаднал на канал, отклоняващ се от реката, където може би закотвяха рибарските лодки.
Отстъпих назад, отново наострих уши; чух ритмично потропване и, воден от звука, стигнах до дървени подпори в края на канала — цилиндрични призраци, обливани от вълните, които не се виждаха, докато не се приближих. Дъждът барабанеше по някакви полуизгнили дъски. Под стъпките ми захрущяха камъчета, досетих се, че вървя по рампа за спускане на вода на плавателен съд.
Спрях, затаих дъх, затворих очи и пак се заслушах. Стори ми се, че отдясно долавям някакъв тих звук. Молех се да проблесне мълния или за миг луната да се покаже иззад облаците, за да разсее мрака. Звукът заглъхна, но аз заотстъпвах и отново го чух. Завих вляво, продължих да вървя.
Докато видях светлината.
С опакото на дланта си избърсах очите си — дали пък не беше зрителна измама? — но светлината не изчезна — хоризонтален лъч, трептящ между дърветата. Не, не между дърветата. На фона на сивкавочерното небе се очертаваше силуетът на риболовно корабче, мачтите му стърчаха като копия; тропотът на дъждовните капки отекваше от корпуса му като тих плач от дълбините на изоставена мина.
Трийсет и шеста глава
— Уили? Уили?
— Млъкни. Имам важна работа. Не ми пречи.
— Не искаш ли отново да поговориш с лошото момиче?
— Ммммммммм. Ммммммммм. — Линди запуши с пръсти ушите си и затананика по-високо. Преди много години бе сторил същото, но мама го заведе до печката и пъхна ръцете му в пламъците, после му обясни, че това се случва на всеки, който пъха пръсти в ушите си.
— Ще ти задам един въпрос, Уили. Представи си, че мама е излъгала, че лошото момиче всъщност е било добро. Е, какво ще кажеш?
— Лъжеш! Мммммммм.
— Лошото момиче принуждавало ли те е да правиш неща, които не искаш? А може би е правило нещо, от което ти е ставало хубаво, а?
Не трябваше да я подсеща за лошото момиче — сега тя се опитваше да го използва срещу него.
— Не, не беше хубаво. Болестта излизаше от мен, нищо повече. Ммммммммм.
— Сигурен ли си, че си искал да извадиш от мама лошото момиче?
— Ммммммммм. Ммммммммм.
— Може би желанието ти е било да извадиш мама от лошото момиче.
— Ти си луда! Лоша си, защото лъжеш!
— Махни тези глупави ремъци, Уили. Ела да се гушнеш с лошото момиче. Твоето лошо момиче.
— Не смей да ми говориш така!
— Не се налага да извадиш от мен мама. Мога да я отпратя. Да я прогоня на края на света.
— Няма да се подчини. Завинаги ще остане тук.
— Не е вярно. Ти я изплаши с твоя таен вълшебен филм. Магически филм, Уили. В момента тя дори не е тук. Знаеш ли какво? Развържи ме, после ще избягаме, преди да се е върнала.
Уилард Линди, наричащ себе си „господин Кътър“, взе скалпел, прокара пръст по острието.
— Няма да се хвана, мамо. И преди все ме лъжеше.
— Не! Уил! Недей!
Коремът й беше толкова мек и топъл.
Стълбата към палубата беше забита в калната земя, наблизо стоеше джип с огромни колела. Корабчето беше вдигнато на трупчета, за да бъде ремонтирано, но ремонтът така и не бил извършен. Стори ми се нестабилно, страхувах се, че когато се заизкачвам по стълбата, то ще се раздвижи.
Отвътре чух глас… гласа на Ейва.
Без перипетии се изкачих на палубата. Светлината проникваше през пролука между парчетата черна лепенка, с които беше облепено стъклото. Наведох се, долепих око до прозореца.