Достатъчен беше един изстрел, една искра…
Напречните греди заскърцаха — корабчето продължаваше да се накланя. С Хари задърпахме ремъците, с които беше завързана Ейва, като се мъчехме да запазим равновесие. Чухме стържене на метал, подът потрепери. Не успях да се задържа на крака и паднах. Хари се вкопчи в масата, която беше прикрепена с болтове за дъските, и продължи опитите да освободи пленницата. Очите ни сълзяха от бензиновите пари. Залитайки, се изправих. Хари продължаваше да дърпа с всичка сила, ръцете му трепереха от напрягането. Лъхна ме парливата миризма на горяща изолация.
Оставаха само ремъците, минаващи през шията на Ейва.
Нещо отново изпука. Последните вещи, останали на полиците, полетяха на пода. На екрана на телевизора Ейва прокара длан по голия труп, кимна и заднешком излезе от кадър. „Амам, амам“ — изломоти Линди, лентата се превъртя до края. Устните му изчезнаха. Касетата спря.
— Готово! — извика Хари, грабна Ейва в прегръдките си и се изправи.
Счупването на последната подпора бе придружено от адски трясък. Корабчето потрепери за миг, после се килна напред, носът му се заби в меката почва. Затъркаляхме се по пода, върху нас се стовариха консерви, инструменти, счупени дъски. Миризма на дим се примеси с миризмата на бензин.
Но вече бяхме до вратата.
Скочихме в прекрасната кал, запълзяхме сред високата трева. Зад нас проблесна искра, нещо избумтя, лумнаха златистооранжеви пламъци. Добрахме се до едно хълмче и се проснахме зад него, жарка топлина жегна мокрите ни лица. Всичко в кабината гореше като факла, но дървеният корпус, просмукан с дъждовна вода, не се запали веднага. Пламъците се разпространиха, стигнаха до кабината на лоцмана. В продължение на няколко минути корабчето приличаше на вълшебен фенер, паднал от космоса, златистата светлина хвърляше отблясъци върху лицата ни.
После то се разпадна и изчезна в пламъците.
Епилог
— … последното, което чух, бе как Карсън ми извика да си поема въздух и да не правя нищо. Послушах го, ама си мислех, че това ще ми е краят. Представи си как ще се почувстваш, ако някой те посъветва да се оставиш на течението на бурна река…
— Предпочитам да не си представям — прекъсна го Ейва и се загледа в чайката, която прелетя над нас. Хари си взе още един пържен фъстък от купата, която винаги стоеше на масичката на терасата. Усмихнато го наблюдавах — интересен ми беше начинът, по който консумираше фъстъци — първо отхапваше миниатюрно парченце, после — остатъка от ядката.
— Обаче открих, че няма да се удавя — продължи. — Потънех ли, размахвах ръце, все едно бяха крила, изплувах на повърхността, поемах си въздух, после водата отново ме заливаше.
Той размаха ръце, за да онагледи разказа си. За миг ми се стори, че чувам плющенето на дъжда, видях как водовъртежът засмуква Хари. С усилие се изтръгнах от спомените и се върнах към действителността. Връщането в миналото бе неизбежно, но след време. Днешният ден ще бъде посветен само на ТОЗИ МИГ — временно ще забравим призраците и нишките, преплитащи се в мрака.
— И докъде стигна? — попита Ейва.
Хари присви очи, запресмята.
— Предполагам, че „плувах“ около половин километър. Изведнъж стъпих на дъното и докато се усетя, вече бях изпълзял на отсрещния бряг.
Тримата седяхме на терасата на моята къща. За пръв път имахме възможност да разговаряме подробно за случилото се. След кошмарната нощ ни закараха в болницата, където на разпит ни подложиха и лекарите, и колегите от полицията. Вчера отново бяхме под обстрела на ченгетата и медиите. Отговаряхме уклончиво на въпросите на репортерите, стараехме се да омаловажим участието си.
Ейва се приведе към Хари:
— Помислил си, че Карсън е… — Поколеба се, неприятно й беше да изрече думата. А на мен ми беше неприятно да я чуя. — Решил си, че той е… мъртъв, така ли?
Той ми намигна:
— Момчето не го бива за сума ти работи, но поне може да плува. Знаех, че със сигурност ще се добере до отсрещния бряг, затова не си давах много зор. Обаче по едно време чух трясък.
— Когато избих прогнилата врата — поясних.
За частица от секундата се озовах в кабината, подхлъзнах се от кръвта и калта, които се стичаха от мен, паднах, а безумецът насочи пушка към главата ми. С усилие прогоних спомена.
— Рекох си да проверя кой пречи на моята екскурзия сред природата — продължи Хари. — И какво да видя? Лодка във въздуха!
Изминали бяха два дни, ужасът започваше да избледнява. Ръцете ми не бяха пострадали бог знае колко, ако не се брояха изтръгнатите нокти. Раната в бедрото ме смъдеше, като че ли лекарят, който я беше зашил, бе забравил вътре разярени пчели. В болницата ми дадоха патерица, но аз я оставих в колата — повече ми пречеше, отколкото да подпомага придвижването ми. Хванах се за масата и се изправих. Ейва машинално протегна ръка да ме подкрепи: