— Ако не ме лъже паметта, ти каза, че промените по върховете не ни засягат.
— А пък ти си ме учил, братко, че промяната е единствената постоянна величина. Двама заместници се борят с нокти и зъби за стола на Големия шеф — Белвидере и Плакет. Скуил е заложил на втория, от години му целува задника. Ако комисията препоръча Плакет, познай кой ще стане негов заместник.
Стомахът ми се преобърна:
— Скуил ли?
Хари ме потупа по гърба:
— Започваш да поумняваш, Карсън. Също като нашия симпатичен капитан и Плакет е повече политик отколкото ченге. И с огледало не може да си намери задника, но умее да обработва репортерите; Скуил пък го учи на разни трикове — винаги да гледа хората в очите, да пуска хитри лафове, да говори увлекателно. От друга страна, Белвидере е истински полицай. Познава си работата, но има противен характер. Множество наглед незначителни подробности ще повлияят на членовете на комисията при взимане на решението за наследника на Хайръм, но спомняш ли си кой предложи създаването на СОППЛ?
— Белвидере. Плакет се възпротиви.
— Може би Скуил го е посъветвал. Какво следва от това? Хайде, размърдай си мозъчето.
— Ако дейността ни е успешна, Белвидере ще спечели по точки пред Плакет, което изобщо не е в полза на добрия капитан.
— Браво на момчето, сече му пипето! А сега дай малко повече газ, че да изпадна в захлас.
Забелих очи:
— Престани с проклетите рими! Защо поне веднъж не говориш нормално?
— Напрегни се още малко и ще проумееш за какво говоря.
Напрегнах се:
— Според капитана цялата концепция за СОППЛ е скапана; ако зависеше от него, отрядът вече щеше да плува като мъртвец но река Мобийл.
Влязохме в стаичката пред кабинета на Скуил, обиталище на секретарката му Линет Боулинг — безцветна жена с конско лице. Хари измъкна повехналия букет от вазата на бюрото й и тържествено ми го подаде:
— Много си красив, когато най-сетне ти уври главата, Карсън.
— Хей, Нотилъс, върни ми шибаните цветя — изцвили Линет.
Седма глава
В единайсет вечерта температурата все още беше около трийсет градуса. Влажна мъглица скриваше звездите и като с воал обгръщаше луната. Изминали бяха два дни от убийството на Нелсън, а екипът, на който капитан Скуил беше възложил разследването, бе попаднал в задънена улица. Застанах досами водата, заметнах, бавно издърпах стръвта, отново заметнах. Най-често ловя риба с обикновен прът, но от време на време нощем се пробвам със спининг. Случвало се е да хващам акули или големи скатове. Ала понякога изваждам от водата странни обитатели на океана, за които изобщо не се споменава в наръчниците по риболов. Нямам представа какво подводно течение ги направлява към моята въдица, но наистина съм виждал какви ли не чудовища, обитаващи незнайни дълбини, които се гърчат, захапали стръвта, сякаш ме предизвикват да ги докосна. Странно, но без тях риболовът нямаше да ми доставя толкова голямо удоволствие.
Има и още нещо — когато нещо ме гризе отвътре, замятането на въдицата ме успокоява. Нямах покой, откакто неволно станах свидетел как Клеър си изкара яда на подчинената си. Бледото лице на доктор Даванъл, изкривено от терзанието, завинаги се беше запечатало в съзнанието ми.
Не знаех подробности около назначаването й, известно ми бе само, че и тя като Колифийлд е била начинаещ съдебен лекар и е заела тази длъжност след като ръката му е била откъсната. Накратко, получила бе работата вследствие на трагичния инцидент. Аз също се бях издигнал в служебната йерархия благодарение на нещастието на ближните, както Хари ми беше напомнил, когато бяхме в „Кейк“. Ето защо, без да искам, изпитвах абсолютно неоснователно чувство за вина. Вероятно и доктор Даванъл се чувстваше гузна, че Колифийлд е трябвало да пострада тежко, за да бъде назначена на мястото му. Положението й се утежняваше още повече, като се има предвид, че работеше с Клеър — прочута, надарена с блестящ ум, канена на всички световни симпозиуми по съдебна медицина, абсолютна професионалистка, която държеше подчинените й да отговарят на високите й стандарти.
Навих макарата, оставих пръта на стойката. Седнах на пясъка, обгърнах коленете си, загледах се в океана, напомнящ втечнен обсидиан, посребрен от лунната светлина. След няколко минути посегнах към хладилната чанта, в която в последния момент бях пуснал мобилния телефон. Телефон с лед — сигурно щеше да се стори забавно на Фройд.
Взех от „Справки“ номера на Ейва Даванъл и го набрах. Включи се телефонният секретар; гласът й на записа беше студен като апарата в ръката ми. Тя продиктува номера, помоли обаждащия се да остави съобщение — това бе всичко. Чух сигнала, заслушах се в празнотата, прекъснах връзката. Едва тогава се запитах какво ли щях да й кажа, ако беше вдигнала слушалката.