Тя кимна, докосна ръката ми:
— Влез й в положението, изживяла е ужасен шок.
Забелязах, че се е просълзила — магията има своя цена.
Нежно я целунах по челото:
— Казах ли ти, че миналата седмица те сънувах? Бях медицинска сестра, а ти — викинг…
Сал за пръв път се усмихна, леко ме побутна:
— Иди при Хари, преди да е сгазил лука.
Убитият лежеше по гръб до чертожната дъска. На бюрото имаше компютър „Макинтош“ с монитор по-голям от екрана на моя телевизор. Мъртвият беше по синя памучна риза, бежов спортен панталон, пристегнат с кожен колан, носеше кафяви мокасини. Беше мускулест, но не като културист с грамадни бицепси, напомпани със стероиди, а като човек, който редовно ходи на фитнес. Ризата му беше разкопчана, ципът на панталона — свален, слиповете му бяха смъкнати. С изключение на яката по дрехите нямаше нито капчица кръв, не бяха разкъсани като при борба. Чух стъпки — Хъмбри бе влязъл в ателието.
— Знаеш ли нещо повече, Бри? — попитах го.
— Знам само, че с Хари ще трябва да поработите извънредно.
— Каква е причината за смъртта?
— Историята с Нелсън се повтаря. По тялото няма наранявания. Колкото до главата…
— Може би вече плува край фара Дикси Бар — прекъснах го.
Той кимна:
— Ако престъпникът използва пистолет, бас държа, че е двайсет и втори калибър. Куршумът прониква в черепа и се лута вътре като топче за пинг-понг. Няма изходна рана, кръв и прочие. Обаче мозъкът става на каша.
Запитах се как ли реагира човекът, когато в главата му закръжи метална оса. Мозъкът му възприема ли собственото си унищожение? Той чува ли писъците си?
— При отрязването на главата не изтича ли кръв? — попитах и потърках една в друга премръзналите си длани.
— Щом сърцето спре, престава да изпомпва кръв. На мястото на убиеца щях да пъхна хавлиена кърпа под шията, за да попива течността, и да отстраня главата. После я увивам в същата кърпа, пускам я в чанта за боулинг и си тръгвам по живо, по здраво.
— Супер, стига да не грабнеш тази чанта, като тръгнеш да играеш боулинг. Имаме ли някакво послание?
— Чудех се кога ще попиташ. — Хъмбри смъкна още по-надолу слиповете на мъртвия. Видях познатите ситни буквички, но този път надписът беше на два реда. Първият гласеше: „Пречуках четири курви. Четири курви. Пречукани курви. Четири курви. Пречукани курви. Четири курви. Пречукани курви.“ На втория ред беше написано: „Плъхове Плъхове Плъхове Ха Ха Ха Плъхове Плъхове Плъхове Плъхове Ха Ха Ха Ха Ха Ха“.
Побиха ме ледени тръпки.
— Пак говори за курви — промърмори Хъмбри. — Вие, момчета, поразпитахте ли насам-натам?
Кимнах. Свързахме се с отделите за борба с порока и „Убийства“ във всички полицейски управления по крайбрежието на Мексиканския залив, направихме справка във федералната база данни. Оказа се, че в нашия район няма убийство, чийто извършител не е заловен, или е извършено по този начин. Накратко, имахме честта да разследваме уникален случай.
Хъмбри посочи втория ред:
— Според вас какво означават тия бръщолевения?
— Откъде да знам? Струва ми се, че ни се надсмива, Бри.
Той стисна клепачи:
— Божичко, всичко друго, не и това!
Предизвикателствата, отправени от убийци-психопати, бяха кошмарът на всяко ченге. Означаваха, че престъпниците са сигурни в неприкосновеността си. Някои наистина бяха недосегаеми, особено ако притежаваха стоманени нерви, необходими да отрежеш глава с прецизността на хирург и да оставиш послание, написано с красиви букви. Извергът можеше да живее навсякъде, да бъде чистач, учител, управител на банка.
Хъмбри добави, че според криминолозите смъртта е настъпила приблизително преди два-три часа.
— Ще огледам жилището — каза Хари. — Дано научиш нещо от жената. Гадже ли е на убития?
— Годеница. Сали смята, че е „чиста“.
— Значи е така — кимна той и закопча сакото си. — Да му се не види, тук е по-студено отколкото в гробница.
Тръгнах обратно по коридора да разпитам годеницата; изтръпвах при мисълта какъв ще остана в паметта й. Веднъж на касата в супермаркета се озовах зад жена, която бях разпитвал във връзка с убийството на дъщеря й. Когато погледите ни се срещнаха, тя пребледня като платно, замяука като котенце и избяга, без да вземе покупките си. И сега беше същото — появявах се пред младата жена в най-ужасния момент от живота й; надявах се след тази вечер да бъда заличен от съзнанието й, а когато нощем с писък се събуди от кошмарните си сънища, да не види лицето ми.
— Моите съболезнования, госпожице Нотс. Аз съм детектив Карсън Райдър. В състояние ли се да отговорите на няколко въпроса?