— Обясни по-подробно. Пропускам ли нещо?
Той посочи грамадния SUV, който тъкмо спираше пред къщата — шофьорът безпричинно форсираше двигателя, изпод гумите хвърчеше отскубната трева. „Вижте ме!“ — сякаш казваше автомобилът; наблюдавах как се изперчи за последен път и спря. Предната дясна врата се отвори. Заместник-началникът Плакет изчака няколко секунди, докато телевизионните камери се насочиха към него, и се появи, все едно бе роден от утробата на черната кола. Оправи вратовръзката си, вдигна ръка да поздрави репортерите и тръгна към къщата, като непрекъснато повтаряше:
— Без коментар, без коментар.
Изведнъж ми се догади, разбрах какво се случва пред очите ми. Скуил отново се слагаше на шефа си, Плакет пък разиграваше театър пред медиите и обществеността. А мъртвецът в къщата беше като декор в безсмисления фарс.
— Извинете, детектив Райдър. — Обърнах се към униформения, на когото Скуил беше възложил да ме изведе от къщата — русокос младок, сякаш назначен в полицията направо от скаутската организация. — Много съжалявам, че стана така, сър. Обаче капитанът ми нареди и…
— Разбирам, че само се подчиняваше на заповедта. Не ти се сърдя.
— Според мен това е пълна идиотщина, детектив. Мисля си, че ако някой трябва да е вътре, това трябва да сте именно вие. Спомням се как сам заловихте смахнатия Ейдриан. Нали така беше, сър?
Побиха ме тръпки от невинното му бръщолевене. С периферното си зрение забелязах, че Хари ме наблюдава, следи каква ще бъде реакцията ми.
— Всъщност не — отвърнах с усилие, гърлото ми сякаш беше задръстено с пясък. — Извадих късмет, нищо повече. Освен това много ми помогнаха.
„Карсън, ПАААК СЪМ ТИ НЕОООБХОДИМ…“
Премълчах кой ми е помогнал. Не му казах как при мисълта отново да поискам помощ краката ми се подкосяваха. Отново погледнах Хари. Той зяпаше небето, все едно беше екран, на който прожектираха интересен филм.
На път за вкъщи свалих стъклата на колата, надух до дупка климатика, ала мини бурята в купето не прогони страха, заседнал в душата ми. Създаден след серийните убийства, извършени от Ейдриан, СОППЛ беше уникално творение на отдела за връзки с обществеността, защото — случайно или не — служеше на определена цел. Само че като повечето мероприятия за хвърляне на прах в очите на хората отрядът изглеждаше обречен на смърт, за която никой нямаше да съжалява. Тихомълком щеше да бъде заличен при следващата промяна във вътрешните правила, тъй като заблудата повече не бе необходима. До появата на следващия Джоуел Ейдриан. Или докато се развихри чудовището, с което сега си имахме работа.
Чувствах се като пребит, гневът беше изцедил силите ми. Влязох вкъщи, лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах бутона за прослушване на записа.
— Ало, Карсън, там ли си? Обажда се Ванджи Проуз. Моля те, вдигни слушалката. Искам да ти кажа нещо за Джереми. Трябва да поговорим. Чуваш ли, Карсън?
Прозвуча сигналът за край на съобщението. Натиснах бутона за изтриване и се проснах на леглото.
Осма глава
— СОППЛ ли работи по този случай или не? — попитах на другата сутрин лейтенант Том Мейсън, когато дойде на работа в седем и половина. — Вече имаме два обезглавени трупа. Чакаме психотерапевтът на убиеца да ни позвъни и да каже: „Имате право, Кътър е абсолютна откачалка. Искрено ваш: доктор Айгор Хасенпфефър“, така ли? — Тръснах се зад бюрото, чашата с моливи се преобърна.
— Хасенпфефър? Наистина ли има човек с такова име? — попита Том и се наведе да събере моливите, които се бяха разпилели на пода. Том е шеф на отдел „Престъпления срещу личността“ и е нашият защитен вал срещу големите клечки. Кльощав е като скелет, лицето му е като муцуна на печална хрътка и е най-наивният и незлоблив човек, когото познавам. Ядът от снощния сблъсък със Скуил още не ми беше минал, та си го изкарах на горкия Том. Две секунди след него се появи и Хари — предстоеше му да свидетелства в съда, затова се беше издокарал с резедав костюм.
— Чуйте това. — Грабнах преработеното издание на Наръчника за вътрешните правила и разпалено зачетох правата и задълженията на членовете на СОППЛ, все едно бях адвокат, пледиращ пред съда.
Том кимна:
— И аз го четох тази сутрин.
— Какво е според теб отрядът — мероприятие за замазване на очите или истински екип?
Хари се настани зад бюрото, отпи от кафето си, снизходително ме изгледа. Мейсън се обърна към него: