Процедурата продължи три часа. Предполагах какво ще бъде заключението — че смъртта на Питър Дюшам е причинена от травма на главата, а самата глава е била отстранена с острие, наточено като бръснач, което вероятно е било използвано и при обезглавяването на Джералд Нелсън. Ейва Даванъл свали маската и хирургическата шапка. Приближих се до нея и й зададох въпроса, преди да се е изплъзнала:
— Искате ли да прекарате вечерта в някое тихо и уютно заведение, доктор Даванъл? Ще хапнем нещо, ще пого…
В този момент в залата влезе Уолтър Хадълстоун. Изгледа ме на кръв, все едно изстреля към мен две алени ракети, после се престори, че не съществувам. След по-малко от минута трупът на Дюшам беше поставен на количката и го изкарваха от залата. Отново съсредоточих вниманието си върху Ейва, която се беше навела да изключи системата за обливане с вода на масата. В залата настана потискаща тишина.
— Попитах ви дали… — Не довърших фразата, защото си дадох сметка, че тя настойчиво се взира в мен. Не ме фиксираше с гневния поглед, който вече добре познавах, а изглеждаше някак объркана и безпомощна.
— Снощи ми телефонирахте, нали, детектив?
Сърцето ми лудо затуптя, сякаш всеки миг щеше да се пръсне.
— Ами… аз…
— Живеем в епоха на техническите нововъведения. Известна ми е функцията на телефонния секретар да показва номера на обаждащия се. Мога ли да попитам защо ме търсихте посред нощ?
Реших да бъда кратък, иначе имаше опасност да не ме изслуша:
— Исках да се извиня за онзи ден. Понякога не знам какво говоря. Вие сте просекторът, трябва да ви се подчиняваме. Съжалявам, че избухнах — държах се много неучтиво.
Тя стисна устни, вдигна тънката си вежда. Изведнъж ми се стори почти красива.
— Необходими ви бяха цели два дни, за да го проумеете, така ли?
Поклатих глава:
— Не. Разбрах го след половин час, после ден и половин събирах смелост да ви се обадя.
Наистина ли забелязах лека усмивка? Призрак на усмивка? Не бях честен докрай, пък и за нищо на света нямаше да издам, че съм станал свидетел на сцената в кабинета на Клеър — страхувах се да не помисли, че нарочно съм подслушвал.
— Предложението ми още е в сила, доктор Даванъл. Ще вечеряте ли с мен? Няма да ходим в тузарски ресторант. Мисля да хапнем по сандвич и да погледаме залеза.
— Не… — промърмори тя. Но отказът й не беше категоричен като затръшната врата, като разрушен мост. По-скоро бе като колебливото „не“, което изричаме, попитат ли ни искаме ли още сос с печеното. Беше замаскирано „да“. Или поне „може би“.
— Не ми отказвайте. Означава много за мен.
Тя понечи да повтори „не“. Този път отказът щеше да бъде категоричен. Вдигнах длани, за да я прекъсна:
— Помислете върху предложението. Ще намина отново привечер.
Този път аз й обърнах гръб и побързах да се отдалеча.
Човекът, седнал на единия край на бара, беше закрил с длани лицето си ридаеше безутешно, ала никой не му обръщаше внимание. Въртящата се огледална топка на тавана хвърляше ромбоидни отблясъци над двойките мъже, които танцуваха под звуците на страстен блус, изпълняван от Бет Мидлър. Още нямаше пет часът, но в бара вече прииждаха редовните клиенти, които идваха предимно в петък вечер, други пък бяха тук още с отварянето на заведението. Шишко с влажни очи ме огледа от глава до пети и прокара език по устните си. Намигнах му, за миг разгърнах сакото си, за да види кобура с оръжието. Похотливецът се изпари като дим.
„Стратегическият план“ на Скуил предвиждаше двамата с Хари да бъдем изпратени в трета глуха линия. Първата ни задача бе да обиколим всички заведения, свърталища на хомосексуалисти. С него си разделихме обектите и тръгнахме на лов. Въпреки че баровете вече бяха обходени, предприехме нова обиколка, като показвахме и снимката на Дюшам.
Тази задача изглежда ужасно лесна във филмите по телевизията, в които барманът работи по двайсет и четири часа в денонощието и знае дори номерата на обувките на постоянните клиенти. В действителност дори в малките заведения работят по шестима бармани плюс техни заместници на повикване. Дори да събереш всички и да им покажеш снимките, пак ще бъде нещо като изстрел в мрака. Моята сентенция по този въпрос гласи: „Паметта изневерява, хората лъжат.“
Барманът имаше невероятно големи мустаци, които му придаваха вид на герой от комикс, и явно си падаше по рокерските одежди — шапката, елечето, коланът и панталонът му бяха от черна лицева кожа. Дори бакенбардите му приличаха на ивици черна кожа, залепени пред ушите му. Беше нисичък, но толкова широкоплещест и набит, че ако на гърдите му прикрепяха никелирана решетка, щеше да заприлича на камион „Кенуърт“. Под елечето не носеше риза, кожата му лъщеше от плажно масло — вероятно трик за подчертаване на грамадните му мускули. Показах значката си на краля на стероидите, сложих пред него снимките.