— Познаваш ли тези господа?
— Не.
— Дори не погледна снимките.
— Тъй си е. — Той сви юмрук, напомпа мускулите си, докато заприличаха на змии, които се гърчеха под кожата му. Присви очи и добави: — Довиждане.
Посочих сепарето в ъгъла, в което неколцина мъже се натискаха и се кискаха:
— Хвърли едно око, Буцо. Бас държа, че всеки от тях има в джоба си дрога — трева, екстази и така нататък. Ще отида да ги обискирам. Те ще прикрият страха си, като започнат да ми се репчат. Ще повикам подкрепление, а щом цъфнат ченгетата, заведението ще се изпразни. Както и твоят джоб, умнико.
Културистът се вбеси:
— Мислиш се за много печен, а?
Въздъхнах:
— По-лошо. Зает човек съм.
Буцата ме изгледа на кръв, стисна устни, после сви рамене, опря лакти на бара, разгледа снимките.
— О! — възкликна и зацъка с език — нещо недопустимо за барманите по филмите.
— Какво?
Той отмести фотографията на Дюшам, посочи с пръста си, дебел колкото наденичка, лицето на Нелсън.
— Този съм го виждал. Не е вчерашен, ако се сещаш за какво намеквам.
— Осветли ме, Буда.
— Голям чаровник, знае от коя страна е намазана филията. Мярка се чат-пат, забърсва по някой дърт педал, който го издържа известно време.
— Случайно да знаеш някой да го иска в дървено пардесю?
Изминаха няколко секунди, докато онзи проумее какво казвам.
— Гушнал е букета, така ли?
Кимнах. Барманът отмести снимката:
— Горкичкият. Беше малко отнесен, но и на мравката път правеше; най-много да е разбил сърцата на неколцина старци. — Млъкна, позамисли се и добави: — За последно идва преди две-три седмици. Спомням си, защото обикновено се наливаше с най-долнопробната пиячка, обаче този път поръчваше най-доброто. И черпеше всички, вместо да врънка някой да го почерпи. Похвали се, че е напипал бездънно гърне с мед, което дълго ще му подслажда живота. — Той поклати глава, мрачно се засмя: — Тия приказки съм ги чувал хиляди пъти.
— Не му ли повярва?
Човекът в черно още се смееше, когато излязох от заведението.
След като два часа обикалях тъмни барове, в които цигареният дим беше гъст като конфитюр, и се нагледах на мрачни физиономии, бях готов за последна схватка с неуловимата доктор Даванъл. Заварих я да пише протокола за аутопсията. Стори ми се капнала от умора, лицето й беше станало пепеляво. Възнамерявах да подхвърля нещо духовито, но в крайна сметка стана така, че застанах на прага и казах истината:
Вижте, доктор Даванъл, знам, че понякога съм досаден и надут глупак. Моля да ме извините, ако съм казал нещо, с което съм ви накарал да ме помислите за боклук. Наистина ви каня на вечеря, нищо повече. Намеренията ми са толкова почтени, че всеки миг ще ми поникнат крилца и ще се възнеса на небето. Но преди това ще приемете ли заедно да хапнем по сандвич и да се полюбуваме на залеза?
Тя отрицателно поклати глава, още преди да довърша изречението. Но този път не ме гледаше, сякаш съм изстинал мазен сос, в който има косъм.
— Трябва да довърша документацията по аутопсията на Дюшам, после да отида с колата до Гълф Шорс. Дала съм за поправка стереокасетофона си. Ако не го взема днес, ще трябва да чакам цяла седмица.
— Искате ли да ви правя компания? Познавам района — предложих, като моментално влязох в ролята на екскурзовод.
— От магазина ми дадоха подробни указания как да стигна до ателието за поправки. Все пак благодаря за предложението.
Град Мобийл се намира на северозападната страна на едноименния залив, окръгът също се нарича така. Окръг Болдуин се простира на източния бряг, в него са включени двете селища Гълф Шорс и Ориндж Бийч, застроени със скъпи къщи, обитавани от бивши граждани на Мобийл, които са предпочели „провинциалния живот“. Когато пътуваш по магистралата към Гълф Шорс, с очите си ще се увериш какво може да се постигне с много пари, особено когато са комбинирани с булдозери — строеж след строеж, грамадни рекламни табла край пътя, заведения за стриптийз, универсални магазини, закусвални за бързо хранене и бензиностанции. Веднъж в град Дафни чух как един турист възбудено подвикна на жена си в караваната „Уинебаго“: