Онази с лице, изкривено от страдание, която видях в коридора пред канцеларията на Уил Линди ли?
Изпитвах гняв, чувствах се предаден, но не от жената, чийто дъх стопляше ръката ми, а от самия мен. Вътрешната ми потребност да проумея и се преборя с противоречията, ме беше вкарала в задънена улица, от която не знаех как да изляза. Нямах представа какво се случва с доктор Ейва Даванъл, но след като беше влязла в живота ми, нямах право да й обърна гръб и да я оставя сама с демоните й.
„Защо нямаш право? — обади се предателски гласец. — Нямаш никаква вина за състоянието й.“
Останах до леглото й още двайсет минути, после излязох на терасата и се взирах в звездите, които една подир друга се събираха на небето, докато ми се зави свят и отидох да се легна.
Дванайсета глава
Веднъж заварих Мечока да коленичи пред тоалетната чиния — пъхнал беше пръст в гърлото си, за да предизвика повръщане, което ще изхвърли от стомаха му отровите от запоя. В шест и половина сутринта ме събудиха същите звуци, които се чуваха от тоалетната. Колебливо почуках:
— Ейва, добре ли си?
— Ей сега излизам — избърбори тя. — Аз… май съм болна. — Изстена приглушено, отново започна да се дави.
Сложих в тостера няколко филийки хляб — на всяка цена трябваше да я накарам да хапне нещо. Тя се появи едва след пет минути; страните й, които снощи пламтяха под въздействието на алкохола, сега бяха восъчно бледи като на труп. Клепачите й бяха зачервени, очите — плувнали в сълзи. Капчици пот бяха избили на челото й. Отворих прозорците, в стаята нахлу шумът на океана.
— Чувствам се ужасно неловко — промърмори тя. — Сигурно съм пипнала някой вирус. Пък и напитките, които ми приготви, ме позамаяха — добави и с треперещи пръсти прибра косата зад ушите си.
— Да, има нещо такова.
— Сигурно е грип. Всички в работата го изкараха.
— Сигурно.
— Ъъъ… ние с теб направихме ли нещо… тоест…
— Не се притеснявай — бяхме олицетворение на добродетелта. Забелязах, че си капнала от умора и те заведох в спалнята. Аз спах на канапето. — Надявах се, че яката ми скрива белезите от ухапването.
Тя явно изпита облекчение, напрежението й изчезна.
— Извинявай за неудобството. Обаче вчерашната вечер ми се губи. Само две водки ли изпих?
— Май бяха три — отговорих. Давах си сметка, че въпросите й са като изстрели в мрака — явно нямаше никакъв спомен от случилото се. — Сигурна ли си, че е грип?
— Какво… за какво намекваш?
— Останах с впечатлението, че си пийнала нещо, преди да дойдеш тук.
— Кой, аз ли? — Тя се престори на изненадана, дори на възмутена.
Свих рамене:
— Така ми се стори.
— Намекваш, че съм дошла пияна, така ли? — В тона й долових раздразнение. Забелязах, че вече не е бледа като мъртвец.
— Казвам, че беше прекалено замаяна — едва ли е било само от една-две разредени водки.
— Може би не си ги разредил, както те помолих.
От опит знам, че гузните алкохолици започват да нападат събеседниците си, за да се защитят. С всеки миг гласът на Ейва ставаше по-уверен, тя вече не трепереше, нито се потеше. Погледът й се проясняваше.
— Предположих, че си пипнала грип — подхвърлих.
— Може би, но не това е причината! — възкликна, очите й гневно проблеснаха. — Може би нарочно си ме напил. Може би…
— Може би аз съм скрил в колата ти бутилката с водка.
Тя се облещи:
— Тършувал си в колата ми… — Вина и гняв се бореха в гърдите й, гневът надделя. — Мръсник такъв! — просъска, грабна от масата чантата си. Въпреки че краката още не я държаха, профуча край мен, лъхна ме миризма на пот и повръщано. Тръшна вратата, след малко пясъкът проскърца под гумите на колата, която за миг поднесе.
Още преди да погледна в барчето, знаех какво ще намеря. Щом развинтих капачката на бутилката с водка, чух съскане — някой беше разредил с вода алкохола. На дъното на кошчето в тоалетната открих смачкана пластмасова чаша, от която лъхаше на водка. Знаех какво се е случило — щом се е събудила, Ейва е изпитала жажда за алкохол, взела е чаша от банята, промъкнала се е в дневната и се е обслужила от барчето. Доляла е с вода бутилката, върнала се е в банята, започнала е да пие и да повръща, докато приеме достатъчно алкохол, за да се върне към така нареченото „нормално състояние“, а именно да не трепери, погледът и съзнанието й да се прояснят. Сега продължаваше да се налива от бутилката под седалката, подчинявайки се на принципа „клин клин избива“. Само че в нейния случай този принцип бе изключително опасен. След двайсет и пет минути позвъних на домашния й номер. Тя не вдигна слушалката. Изчаках още пет минути, през които сърцето ми биеше до пръсване, и отново набрах номера.