Той въздъхна от облекчение и побърза да прекоси улицата.
Научили бяхме, че макар Дюшам да се е занимавал с дизайнерска работа, през свободното си време е рисувал акварели, предимно морски пейзажи, Франсоаз Абот, собственичката на „Лез Иде“, в продължение на няколко години беше излагала картините му и двамата се бяха сприятелили.
Въпросната дама беше петдесетинагодишна и носеше дреха от червено кадифе, напомняща кръстоска между дълга туника и кимоно. Папиросите си затъкваше в цигаре от абанос — приспособление, което според мен бе не само старомодно, ами направо антикварна вещ. Черната й коса беше подстригана така, че се оформяше „антиприческа“ — неравно подрязани кичури, стърчащи във всички посоки. Тя ми показа няколко акварела на Дюшам — бяха сносни, но им липсваше онова неуловимо прозрение, което превръща обикновения художник в гений. Хрумна ми, че са идеални за корици на списания от типа „Нова епоха“, носещи названия като „Ежедневните ми размишления“ или „Бележки върху живота“.
Тихият глас на Мадам Абот идеално подхождаше на заговорническото й изражение, тя подчертаваше фразите си с богат асортимент от гримаси. Навярно навремето някой й беше направил комплимент, че изглежда много чаровна, като сбърчи нос, а тя беше решила да разнообрази арсенала си. В галерията нямаше посетители, двамата със собственичката седнахме до старинна масичка с дърворезба в дъното на помещението.
— Всички, с които разговарях, смятаха, че господин Дюшам трябва да бъде провъзгласен за светец. И вие ли сте на същото мнение, госпожо Абот?
— De mortuis nil nisi bonum — театрално прошепна тя, ноздрите й се разшириха, премрежи очи. — Предполагам, знаете какво означава това. — За секунди лицето й придоби три различни изражения на недоверие — явно смяташе, че латинският е над възможностите на някакво си ченге.
— За мъртвите — или добро, или нищо — отвърнах. — Нещо от този род.
Тя се облещи, после ми намигна, вдигна палец, насочи към мен цигарето:
— Отлично, детектив Райдър!
— Според мен тази фраза означава, че знаем много нелицеприятни факти за мъртвеца, но ще ги премълчим.
Тя отново намигна и сбърчи нос:
— Сериозно ли говорите?
— Може би господин Дюшам не е живял толкова благочестиво, а?
Мадам Абот вдигна вежди, стисна устни, промърмори:
— До голяма степен всичко, което са ви разказали за него, е вярно.
— С други думи има още нещо, което не знам, така ли?
Лицето й се загърчи в поредица от гримаси, които, ако ги тълкувах правилно, изразяваха смайване и ужас.
— Преди два месеца една моя приятелка заедно с друга приятелка решили да излязат заедно с гаджетата си. Имали среща в едно заведение в Оринж Бийч. Знаете ли кое било гаджето на приятелката на моята приятелка?
Докато се опитвах да разгадая главоблъсканицата с приятелките, Абот правеше различни физиономии, които ми пречеха да мисля, затова извърнах поглед.
— Питър Дюшам ли?
Тя се огледа, сякаш се канеше да прекоси улица с натоварено движение, и се приведе към мен:
— Беше два месеца, след като се бе сгодил с Черил.
— Че какво толкова? Може да е било невинна вечеря на приятели, нищо повече.
— Може. — Абот три пъти намигна и се усмихна.
— Смятате, че е било нещо повече, така ли?
— Приятелката на моята приятелка е… как да се изразя… много енергична жена. — Запърха с мигли и добави: — Сещате ли се какво имам предвид?
— Ами… че либидото й е силно развито.
Абот намигна, кимна, стисна устни, усмихна се, после смръщи вежди.
Приех го като положителен отговор.
Ще посетим ли тази приятелка на приятелката? — попита Хари.
— Какво ще кажеш първо да се отбием в моргата?
Той безмълвно направи обратен завой, при което шофьорите около нас като луди започнаха да натискат клаксоните, а пък аз затворих очи и се вкопчих в дръжката на вратата. След няколко минути се озовахме пред моргата. Слязох и подвикнах:
— Няма да се бавя.
— Карсън?
Обърнах се. Хари вдигна палец:
— Късмет!
Ейва беше в малката си канцелария и пак се бореше с документацията. Влязох, затворих вратата.
— Махай се! — сопна се Ейва. Под кървясалите й очи имаше дълбоки сенки.
— Каня те на обяд или на вечеря. Ако днес си заета, да го направим утре, а?
Тя попълни поредния формуляр, отмести го, взе друг.
— За нищо на света! — процеди, без да вдигне поглед.
Приближих се до бюрото:
— Искам да поговорим за случилото се в петък вечерта.
Ейва понечи да подпише документа, но писалката и разкъса хартията. Хвърли я в кошчето за смет и гневно се втренчи в мен: