След престрелка в три през нощта в един от долнопробните барове бяха убити двама души, а петима, между които и една жена, бяха ранени. Сам по себе си инцидентът не представляваше особен интерес, само дето ранената жена се оказа двайсетгодишната дъщеря на пастор, за която се установи, че е упражнявала най-древната професия. В резултат в полицейското управление настъпи истински ад — ченгетата тичешком влизаха и излизаха, телефоните непрекъснато звъняха, появиха се лъжливи свидетели, които настояваха да бъдат изслушани, репортерите обкръжиха сградата, някои дори се опитаха да проникнат през задната врата.
С Хари се уединихме в стаичка с размерите на дрешник, подредихме на масичката документацията и снимките. Не бяхме стъпвали в жилището на Нелсън, досега нямахме възможност да се запознаем със списъка на вещите му, затова внимателно проучихме рапортите на детективите, които бяха работили по случая. Списъкът беше кратък, но ние пресявахме пясъка, търсейки злато, а именно връзката между Нелсън и вестникарските обяви, благодарение на която бяхме научили за авантюрата на Дюшам с госпожа Талмидж.
— Хм, ето нещо интересно! — промърмори Хари. — Страница трета, точка 27: „Метална кутия (сребърна или алуминиева), намерена в дрешника. Съдържа лични документи, застрахователни полици, отрязъци от чекове, писма, изрезки от вестници.“ От кой ли вестник са изрезките? Дали пък не са от „Нюзбийт“?
— Отивам за колата. Ще те чакам отвън — казах.
Апартаментът на Нелсън се намираше в жилищен блок недалеч от летище „Брукли“. В дългия коридор вонеше на гранясала мазнина. По мокета имаше петна от плесен, а може би от някаква храна. В стаята в дъното някой беше надул до дупка стереоуредбата. Управителят на сградата, който се представи като Бриско Шелтън, ни показа боядисана в кафяво врата, върху която с маркер беше написано 8-Б. Шелтън беше петдесетинагодишен, кльощав, с глуповата физиономия, вонеше на цигари и на евтин одеколон. Носеше широк панталон, покрит с лекета, и тениска без ръкави, която в далечното минало е била бяла. Театрално дръпна масивната верижка, прикачена на колана му, връзка ключове изскочи от задния му джоб и се приземи в дланта му. Готов бях да се обзаложа, че дълго е репетирал жеста, докато го е усвоил до съвършенство. Хари се увери, че лепенката на вратата е непокътната, после я преряза с джобното си ножче.
— Хич не си падах по малкия мърльо — процеди Шелтън, докато един след друг пробваше ключовете. — Никога не си плащаше наема навреме, ама винаги успяваше да ми го даде в последния момент, та да не мога да го изритам.
— Забелязали ли сте дали са го посещавали едни и същи хора?
— Има си хас! Какви ли не идваха при него — мъже, жени, момчета, момичета и други, дето не знаеш как да им викаш.
— Някой задържал ли се е за по-дълго?
— Ами… как да ви кажа… преди два месеца имаше една дебеланка с лице като пудинг и глас като на булката на Мики Маус. Отначало си гукаха досущ влюбени птиченца, обаче после взеха да се карат като куче и котка.
По описанието се досетих, че става въпрос за Тери Лосидор. Шелтън вдигна пред очите си връзката с ключове, дълго се взира в нея, накрая отдели един ключ.
— Имаше и един, дето си го спомням, щото хич не мязаше на другите боклуци и перверзници. Беше по-възрастен в сравнение с останалите. Винаги идваше вечер. Оставяше колата в дъното на паркинга, после изтърчаваше нагоре по стълбището, все едно му горяха гащите. Правеха каквото правеха, излизаха и отпрашваха нанякъде, после поне няколко дни малкият мърльо не се мяркаше тъдява.
— Спомняте ли си кога е идвал този човек? — попитах.
Шелтън най-сетне отключи вратата. Щом я отвори, отвътре ни лъхна миризмата застоял въздух, все едно изскочиха впримчени спомени. Хари се спусна да включи климатика — подметките му така изтрополяха по пода, че хората от апартамента на долния етаж вероятно се изплашиха да не би таванът да падне върху тях.
Трябва да е било преди два месеца. Навърташе се честичко около трийсет дни, после вече не го видях. Не казвам, че не е идвал, а че не съм го видял. Не си пъхам носа в живота на наемателите. Не шпионирам даже извратеняците.
Той остана на прага, а ние с Хари влязохме.
— Като свършите, затворете вратата. Между другото, след колко време ще може да се влиза тука?
— Не знам, господин Шелтън — отговорих. — Предполагам, до седмица ще приключим.
Той се намръщи:
— Значи ще мога да дам стаята чак след един месец.
— Защо, сър? — поинтересува се Хари.