— Пие ли ви се кафе?
Докато прекосявахме улицата, официално се запознахме. Научих, че Кристал Оливет-Толивър е собственичка и редакторка на „Нюзбийт“. Споделих с нея съмненията си, без да навлизам в подробности.
— Да видим дали съм ви разбрала правилно. — Тя обгърна с дългите си елегантни пръсти керамичната чаша. — Не сте убеден, че сградата е била подпалена от привърженици на „Бяла сила“, така ли?
— Щом проявих интерес към обявите във вашия вестник, сградата бе опожарена. Съвпадението е прекалено голямо.
— Вие ли разследвате престъпленията, при които убиецът обезглавява жертвите си?
— Да. Повече нямам право да ви кажа.
— С какво да ви помогна?
— Интересува ме „механизмът“ за подаване на обяви.
— При нас нещата още са доста примитивни, нямаме компютри. Да речем, че искате да пуснете обява. Написвате текста и го изпращате по пощата или го донасяте в редакцията. Даваме ви номер и пускаме обявата. Ако някоя дама, примерно Мъфи Дъфи, иска да ви отговори…
— Мисля, че няма да си паснем с жена с такова име.
Кристал ме замери с бъркалката от кафето:
— Ама и вие сте един… Хортензия иска да се свърже с вас. Запечатва си писмото в плик, върху който написва вашия номер. Слага го в друг плик и ни го изпраща по пощата заедно с такса от един долар и марка. След около седмица събираме всички писма с вашия номер и ви ги препращаме.
— На домашния адрес ли?
— Да. Някои клиенти дават номера на пощенската си кутия.
— Ясно. Така всеки ще разбере кой съм.
— Информацията е поверителна. Запазваме в тайна името ви, дори не виждаме писмата на хората, които ви отговарят. Представляваме нещо като посредническа служба.
— Но ако искам да разбера кой е подал обявата, мога ли да направя справка в архива ви?
— Може би. Стига да имате заповед за обиск и… — Тя посочи опожарената сграда. — И архивът да съществува.
— Цялата документация ли е изгоряла?
Кристал печално се усмихна:
— Да. Както се казва в заупокойните молитви, „пепел в пепелта“ и така нататък.
— Нямате ли на склад от предишните броеве?
— Статиите са съхранени на дискове, които държа у дома, но и през ум не ми е минало да си правя толкова труд заради обявите.
— Забелязали ли сте напоследък около сградата да се навъртат съмнителни типове?
— Какво разбирате под „съмнителни типове“? Скинари? Яки бели момчета с татуировки ли? Колегите ви ми зададоха същия въпрос. Откровено казано, заобиколена съм с ненормалници.
— Все пак някой сторил ли ви се е подозрителен?
Тя направи „колибка“ с изящните си пръсти, замисли се и отговори:
— Преди два дни забелязах кола, паркирана от другата страна на улицата. Когато излязох да изхвърля кошчето със смет, видях същата кола да минава по задната уличка.
— Спомняте ли си каква марка беше?
— Ягуар XJ, 370 конски сили, V-образен осемцилиндров двигател.
Ококорих се от изненада.
— Какво ме гледате? Дори една природозащитничка, феминистка, нацистка и комунистка има право да мечтае.
— Това ли е надписът под заглавката на вестника?
Кристал въздъхна:
— Така ме наричат в анонимните писма, които получавам ежедневно.
— Можете ли да опишете шофьора?
— Изобщо не го видях — автомобилът беше с тъмни стъкла.
— Случайно да се запомнили регистрационния номер?
— Разберете — зърнах ягуара за части от секундата, после се замислих за нещо друго и… — Тя разпери ръце.
— Все пак сте запомнили колата, защото е вашият автомобил мечта, така ли?
— Да, това е една от причините. Но на нашата улица има само магазин за употребявани дрехи и обществена пералня. Ягуарът беше някак… не на място.
— „Не на място, не на място…“ Думите на Кристал Толивър отекваха в съзнанието ми през целия ден, продължиха да ме преследват, докато шофирах към къщи, след като вечерях на крак и дори когато седнах на шезлонга си на терасата и вдигнах крака на парапета. Слънцето залязваше, неколцина природолюбители бяха нагазили във водата и пресяваха пясъка с малките си бели мрежи. Наблюдавах ги разсеяно и размишлявах, постепенно осъзнах защо думите на чернокожата ми направиха толкова силно впечатление — всичко в този случай беше в дисонанс.
Точно така, в дисонанс! Може би имаше грешка в партитурата. Или в изпълнението. Каквато и да беше причината, наистина съществуваше, защото бях устроен така, че усещах всеки фалшив акорд.
Още щом видях обезглавения труп на Джералд Нелсън, почувствах, че в този случай има нещо странно, нереално. Душевното ми равновесие бе нарушено най-вече от безличността на престъплението. Ако убийството бе извършено от ревност, както предположи Скуил и както тръбеше наляво и надясно, то в какво се изразяваше гневът, съпътстващ ревността? Човек, който убива в пристъп на гняв, не обезглавява с прецизността на хирург жертвата си, не си губи времето да изписва с красиви буквички послания по трупа. Убийството сякаш беше дело на жесток счетоводител, а на ревнив хомосексуалист или поклонник на черната магия.