— Наблюдавах те — промълви тя. — Защо плуваш толкова навътре вместо по продължение на брега?
— Карам право напред, докато се уморя, после се връщам.
Ейва вдигна вежда.
— Мразя физическите упражнения — обясних. — Ако не продължа да плувам, ще се удавя — има ли по-добър стимул?
Тя поклати глава:
— Едва ли ще ми повярваш, но те разбирам.
Изпитателно я изгледах и отбелязах:
— Изглеждаш по-добре.
— Сигурно е от облеклото. — Носеше розова тениска без ръкави, бял панталон, косата й беше прибрана със златиста шнола. — Небрежна елегантност, подхождаща на алкохоличка, която се мъчи да се отърве от вредния навик.
— Не говоря за дрехите. Вече не си толкова бледа и…
— … ръцете ми не треперят. — Взе чашата с кафе, отпи от нея, остави я обратно на масата. — Спах добре. — Друг път, когато ми е зле… мамка му, след тежък запой, почти не мигвам. Но през нощта се събудих, чух дишането ти, казах си, че съм в безопасност, и отново заспах.
Застанах зад нея, започнах да масажирам раменете й. Тя леко обърна глава, допря страна до опакото на дланта ми. Слънцето се издигна в небето, ярките му лъчи проникнаха през завесите, във въздуха затанцуваха хиляди златисти прашинки, все едно проблясваха миниатюрни фойерверки. Изведнъж ме обзе странно спокойствие.
— Много мислих за разговора ни през първата вечер, когато дойдох тук — продължи Ейва. — Разбира се, тогава не бях на себе си, но си спомням, че обсъждахме физическата прилика между Дюшам и Нелсън.
Седнах до нея:
— Каза, че спокойно биха могли да бъдат близнаци или братя, само дето Дюшам явно е бил запален по фитнеса.
— Хрумна ми още нещо. — Тя отпи от сока. — На втория ден след откриването на новата морга докараха мъртвец с тежка черепна травма — деветнайсетгодишен младеж, когото някакви купонджии на открито намерили на полето и се обадили на щатските полицаи. Аз направих аутопсията.
Спомних си инцидента, но убийството беше извън нашата юрисдикция, затова не му бях обърнал внимание.
— Структурата на тялото му беше досущ като на обезглавените, кожата му също бе гладка като кадифе.
— А мускулатурата?
Беше като на Нелсън. Резултат от тренировки с тежести, благодарение на които мускулите на ръцете и раменете се подчертават, но не стават като на културистите.
— Каква беше причината за смъртта?
— Главата му беше смазана с някакъв тежък объл предмет. Ако се съди по раните — с голям камък или нещо подобно.
Обадих се на сержант Клинт Тейт от окръжната полиция; оказа се, че той е на поредното дежурство с патрулната кола. Връзката беше ужасна, всяка дума на Тейт беше придружена от пращене, все едно някой мачкаше целофанов плик.
— Някакви хлапета си бяха устроили рейв купон в един бостан — обясни той. — Винаги разбираме за тия щуротии едва след като са свършили, пък и да знаеме предварително, пак не можеме да направиме кой знае какво. Келешите плащат на някой фермер няколко стотачки наем, домъкват генератор, включват прожекторите и уредбата и си устройват джамборе. Човекът, за когото говориш, е студентче на име Джими Фериър. Няма досие при нас. Предполагам, че е чул за купона и е решил да види как е. Още разследваме убийството му, ама досега нямаме нищичко налице.
— Как е станало?
— Предполагаме, че Джими е настъпил някого по мазола и този някой с всичка сила го е цапардосал по главата. Намерили са го в горичката на около двеста метра от бостана, където е бил купонът. Не е умрял веднага.
— Кой го е открил?
— В два през нощта някой се обадил в полицията. Преправял си гласа, та не станало ясно дали е момче или момиче. Обаче си личало, че хлапето се е подмокрило от страх. Сигурно се е надрусало, отишло е да пусне една вода в горичката и се спънало в мъртвеца.
— Имаше ли е нещо необичайно по трупа? Белези… или признаци, че някой се е опитал да го обезглави?
— Спомням си само, че дрехите бяха… — Чуха се няколко силни изпуквания, гласът на Тейт ту се усилваше, ту заглъхваше, като че ли той бе обгърнат от пламъци. — … разкопчан… шията.
— Връзката е много лоша, сержант. Повторете, ако обичате.
— Казах, че панталонът беше разкопчан, ризата — запретната до шията.
— Имате ли някакви предположения? — изкрещях, за да съм сигурен, че ще ме чуе. Той въздъхна:
— Представете си двеста полуголи наркоманчета сред гората, детектив. От това по-идеално място за убийство, здраве му кажи.
— Като свъъшиш, Каасън, остави папките на бюото ми — изчурулика Вира Брейдън.
Кимнах и тръгнах към едно от помещенията, в които се провеждаха съвещания. Тази сутрин нито Клеър, нито Уил Линди бяха на работа. Вира обясни, че са на някакво обсъждане на бюджета и не се знаело кога ще се върнат.