— Като психолог как би определил поведението на такъв човек?
— Като вманиачаване. Дори като лудост в зависимост от смисъла, който придава на обектите.
Хари рязко удари спирачки, направи обратен завой.
— Като стана дума за смисъл… искам да видиш нещо и да ми кажеш наистина ли съществува.
Двайсет и трета глава
Двуетажната къща, облицована с дърво, се намираше в дъното на голяма поляна, обрасла с бръшлян — увивното растение обгръщаше стволовете на дърветата, стълбовете на електропровода, завладяло беше пространството пред къщата. Паркирахме до разбития тротоар, минахме край два очукани велосипеда, облегнати на едно дърво. На алеята за коли стоеше стар седан „Чекър“, който изглеждаше така, сякаш боята на купето се е изпарила. Един запален любител на коли веднъж ми каза, че когато тези автомобили, използвани като таксита, навъртят 800 000 километра, ги продават на мексиканската армия — мексиканците им монтирали оръдия и ги превръщали в танкове. Така и не разбрах дали ме занася.
Наблизо се намираше фабрика за преработване на скрап — чуваше се бученето на крановете, които спускаха металните отпадъци в товарните вагони. Въздухът бе наситен с миризмата на ръжда и солена вода. Хари почука на вратата на къщата, ала едва след минута резетата изщракаха. На прага застана възрастен плешив чернокож, който носеше избелял син гащеризон, бяла риза с оръфани маншети и черна папийонка. Невъзможно беше да се определи възрастта му — може би беше на шейсет години, може би на триста. Той направи дълбок поклон и каза:
— Нотилъс се появи. — Повтори го три пъти като заклинание.
Влязохме в антре с олющени стени. Вратата на стаята вдясно беше отворена — видях бюро и дъска за гладене. Върху нея имаше купчина вестници и ютия, сякаш излязла от магазин за антикварни вещи, от която излизаше пара. Надникнах в трите съседни стаи — бяха пълни с купища вестници, които стигаха почти до тавана. Старецът недоверчиво ме изгледа, сякаш се страхуваше да не го ухапя.
— Какво ми носиш? — прошепна. — Лоши вести от правителството ли?
В паметта ми възкръсна фраза от лекция по политология:
„Ако мога да избирам между правителство без вестници и вестници без правителство, без колебание ще избера втората възможност.“
Той се втренчи в мен, като че ли искаше да запомни лицето ми. Хвана ръката ми, дълбоко се поклони, допря чело до опакото на дланта ми.
— Знам същите песни като Томас Джеферсън — прошепна.
„Естествено“ — помислих си, но само кимнах.
Хари обясни какво търсим. Старецът ни поведе през лабиринт от стаи, свързани с толкова тесни коридори, че понякога лицата ни се допираха до пожълтелите вестници. Походката му беше странна — съчетание от плъзгане и подскоци, все едно прекосяваше поток, прескачайки от камък на камък. Вървяхме бързо, за да не го изгубим от поглед. Сгънатите вестници бяха старателно подредени един върху друг — предполагах, че ако върху всяка купчина се постави нивелир, мехурчето ще се закове в центъра.
Погледнах заглавията — имаше броеве от местните издания във всички градове и градчета в Алабама: „Мобийл Реджистър“, „Дотан Бюгъл“, „Джаксън Дейли Нюз“, „Кълман Таймс“.
— Имаш ли „Ню Йорк Таймс“? — попитах — Или „Уошингтън Поуст“?
Той поклати глава:
— Не са моя отговорност.
Заизкачвахме се по паянтова дървена стълба, на всяко стъпало бяха натрупани стари броеве на „Монтгомъри Адвъртайзър“. От една пожълтяла заглавна страница победоносно се усмихваше Ричард Никсън. Старецът ни въведе в тъмна стаичка, включи осветлението и ни поведе към малка купчинка вестници в ъгъла.
— „Нюзбийт“ — каза, цитирайки невидим регистър в паметта си. — Седмичник, който излиза всеки четвъртък. Първият брой е от 11 май 1996 година. На 17 август 2002 вестникът престава да излиза поради финансови затруднения. През октомври миналата година новият собственик е подновил издаването.
Хари кимна:
— С твое разрешение искам да заемем последните броеве.
Старецът отново се поклони:
— За теб, Хари Нотилъс, съм готов на всичко.
Партньорът ми се наведе да подбере вестниците, а чернокожият ми прошепна:
— Преди пет години държах архива си в Мобийл. Инспекторите от общината обявиха, че има опасност от избухване на пожар и заплашиха, че вестниците ще бъдат изхвърлени на сметището. Хари Нотилъс намери тази къща и ни помогна да се преместим. — Изпод око изгледа партньора ми и все така шепнешком добави: — Може да бъде по-страшен от дявола, но понякога му порастват ангелски крила.