— На кого е притрябвало такова чудо?
Той сви рамене:
— Беше в кашон без надписи. Може би крадците са си мислили, че задигат хладилник. Умирам да видя физиономиите им, когато отворят кашона… ако изобщо разберат какво има вътре.
Представих си наркомани, насядали около металната маса, които се питат за какво ли служат жлебовете от двете й страни.
— Откога правите аутопсии в склада? — пошегувах се.
Уил се засмя:
— Не остана време да я инсталираме преди официалното откриване — сглобяването е бавно, необходим е и водопроводчик. Тази седмица щяхме да… Не искам да те отегчавам с моите проблеми. Какво те води насам, детектив?
— Искам да погледна графика за аутопсиите през май.
— Аха — кой е бил тук и кой — на някое местопрестъпление.
— Именно.
— Гордея се, че имам богат архив, но тъкмо тези папки се пазят при доктор Пелтиър. — Той взе ключ от чекмеджето на бюрото си, заедно тръгнахме по коридора. Погледнах през прозореца, за да проверя дали Клеър не се е върнала. — Сигурно документите са ти необходими за някое разследване — продължи Уил.
Въздъхнах като човек, на когото му е омръзнало да се рови в безполезни книжа:
— Не е толкова важно, може да дойда друг път.
— О, не, ще ти услужа. Тези документи наричаме „Протоколи за дейността на просекторите“. Доктор Пелтиър много държи да се водят стриктно. Често работи на друго място, затова иска да се увери, че персоналът е налице, че отпуските не се застъпват и така нататък.
На бюрото на Клеър имаше ваза с цветя, чийто аромат изпълваше кабинета. Линди отключи един шкаф, извади папката, прекосихме коридора и влязохме в помещението с ксерокса. Уолтър Хадълстоун се беше надвесил над машината и надзираваше размножаването на някакви формуляри. Кимнах любезно, но преди да излезе, той се опита да ме изпепели с огнените си очи.
Линди направи копие на графика, върна папката в шкафа и отново се захвана с подреждането на видеокасетите. Тръгнах по коридора, но видях Клеър да отваря входната врата. Нямаше къде да се скрия освен в дамската тоалетна. След няколко секунди чух стъпките й отвън. Шмугнах се в една кабинка, качих се на тоалетната чиния, като се питах какво ще кажа, ако тя случайно отвори вратата.
— Сега е най-подходящото време за изравняване на терена… — Клеър влезе в съседната кабинка и без да престава да разговаря с градинаря, задоволи естествените си нужди. Изчаках я да се отдалечи, после се промъкнах по коридора. Странно, но не се срамувах, колкото би трябвало.
Качих се в колата, сложих на коленете си разпечатката на графика, с пръст проследих датите.
Двайсет и четвърта глава
Стаичката в дъното на къщата, където винаги царяха тишина и усещане за безопасност, беше второто любимо място на господин Кътър. Разбира се, на първо място си оставаше корабчето. Въпреки че то изглеждаше по-различно от онова в детството му, всъщност двете бяха еднакви. Според неговата теория съдбата ти отнемаше нещо, може би променяше външността му, после отново го връщаше в живота ти.
Като корабчето. Като мама.
Напуши го смях. Придърпа напред стола на колелца, натисна няколко бутона, видя мама, която говореше… която го лъжеше, чу съвършеното й произношение — нейната голяма гордост. Само с едно натискане на друг бутон я накара да преглътне думите си, те сякаш бяха засмукани обратно в съзнанието й. Всеки път, когато я принудеше да го направи, изпитваше неописуемо удоволствие. Мама наклони глава към него. Той я накара да спре, после да я отметне. Ах, с какво удоволствие би извил дългата й шия!
— Бостън — каза. Повтори думата, като я разтягаше: — Босссстън. — Май беше постигнал желания ефект. Произнесе по същия начин Коукъмо — и кратко, и протяжно. — Записа думите на картонче — вече можеше да ги използва. В момента вършеше най-трудната работа — седеше в мрака, гледаше филма, слушаше, анализираше. Времето, което бе отделил за набелязване на Момчето, Мъжа и Воина, беше маловажно в сравнение с тази задача.
Светлини и сенки, думи и образи. Мама и Лошото момиче.
Най-трудно му беше с епизода, в който Лошото момиче го молеше за пощада. Внимаваше да не се появи целият образ, защото момичето беше прекалено силно. В състояние бе да въздейства на съзнанието му, да го накара да мисли по различен начин, все едно бе изчезнал от едно място и се беше появил на друго.
Проклятие! Както правеше в момента. Пееше.
Той стисна клепачи, затаи дъх. С усилие на волята принуди сърцето си да възстанови нормалния си ритъм. Машинално се опитваше да разкопчее колана си, но спря навреме.