Тя горчиво се засмя:
— Тъй нареченият ми съпруг ще си държи езика зад зъбите. Обзалагам се, че в момента съчинява някаква сърцераздирателна история, за да ме трогне. — Леко докосна ръката ми и добави: — Тръгнали сте по погрешна следа, което ви е струвало много време и усилия, нали?
— Търсихме загадъчен човек, който е бил близък с Нелсън. Смятахме, че ще открием убиеца, не…
— Моя съпруг.
Свих рамене.
Клеър поклати глава:
— Това означава ли, че отново сте на изходната позиция?
— Разследваме и възможността труповете да са носители на някакво послание. Тъкмо с това се занимавахме, когато… се отклонихме от целта.
Излязохме, за миг спряхме пред къщата. Мобийл се намираше от другата страна на залива, но бе обгърнат от дъждовна пелена. Тръгнахме по калдъръмена пътека, която минаваше сред океан от азалии и под арки, обвити с разцъфнали пълзящи растения. Клеър внезапно спря:
— Отчасти вината е моя, Карсън. Допуснах глупава, идиотска грешка.
Уханието на цветята беше като контрапункт на горчивите й думи.
— Не те разбирам — промълвих.
Тя се загледа в сивкавата водна шир:
— Още преди да се омъжа за Зейн, знаех, че е слабохарактерен. Чувала бях и слухове, че е бисексуален, въпреки че според мен е по-скоро безполов. Но той олицетворяваше всичко онова, за което момичетата от моята класа мечтаят — богатство, влияние, високо обществено положение.
— Не се самобичувай…
Сините й очи ме пронизаха, накараха ме да млъкна.
— Предложи ми достъп в неговия бляскав свят, в замяна получи невероятна материална придобивка. Разбираш ли, като много хора с неговото обществено положение той е получил богатството си наготово, без да си мръдне пръста. Аз се бъхтих години наред, за да завърша медицина, да се усъвършенствам. Но ми липсваше сцена, на която да се кача, за да покажа на всички колко далеч съм стигнала.
— Репутацията ти е блестяща. Известна си не само тук, но и в чужбина.
Тя тъжно се усмихна:
— Суетата е пукнатина, която се разширява, докато се мъчиш да я запълниш, Райдър. В професионално отношение не се отличавам от мнозина талантливи и уважавани хора. Но в света на Зейн съм аномалия — заобиколена съм от празноглави и безделни жени, които са наследили богатството си или са се омъжили за богаташи. Как бих могла да се откроя сред тях, да бъда забелязана?
Погледът й ми подсказа, че очаква аз да отговоря на въпроса.
— Като се омъжиш за Зейн Пелтиър — промълвих.
Тя невесело се засмя:
— Суетата е измамна прелъстителка. Въобразявах си, че се изкачвам на по-горно стъпало, но всъщност поех по пътя надолу.
Дъждовният воал, обгръщащ Мобийл, стана златист — слънцето си пробиваше път през облаците. Клеър се позамисли и добави:
— Осъзнах истината наскоро, когато ти сподели с мен за доктор Даванъл… за Ейва. След като си тръгна, си дадох сметка, че не те попитах как да помогна, а се загрижих дали ще пострада репутацията ми. Сигурно ще се отвратиш от мен — не съм нищо повече от глупава егоистка.
Поклатих глава:
— Нищо подобно. Поставила си си невъзможна цел, за да не я достигнеш никога. Затова ти е трудно да степенуваш нещата.
Тя протегна ръка към една разцъфнала роза:
— Отвратих се от слабостта на Зейн, от това как се хвана като удавник за сламка за предложението на Бърлю. Не, не е вярно. Отвратих се от себе си. — Кимна към къщата, печално въздъхна. — Този огромен мавзолей никога не е бил мой дом. Обичам само работата си, способността си да… — Млъкна и стисна юмруци, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. — Да му се не види! Ето че пак започнах — говоря само за себе си. Моят живот. Моите вещи. Моята работа. — Обърна се, с опакото на дланта си избърза сълзите си. — Как е Ейва? Ще се оправи ли? Кажи ми, че е добре, ако трябва, дори ме излъжи.
— Мисля, че…
— Днес искам да чувам само хубави новини. Кажи ми, че ще се оправи.
— Ще се оправи, Клеър.
Тя ведро се усмихна — бог знае какво усилие й костваше.
— Разбира се. Ейва е млада и силна. Състоянието й бързо ще се подобри. Всичко ще бъде прекрасно. Животът е диаманти и рози, Райдър. Не, майната им на диамантите — те са най-обикновени камъни, на които се придава незаслужена важност. Животът е прекрасен като розите.
Усмивката й се пропука като порцелан, тя политна към мен. Прегърнах я, заплака почти беззвучно. Топлите й устни за миг докоснаха страната ми. После се отдръпна, избърса сълзите си с ръкав, побутна ме към колата:
— Чака ме работа, скъпи.
Наблюдавах я как изопна гръб, стисна устни и влезе в двореца на съпруга си. Настъпил беше моментът да предприема пътуването, което упорито се мъчех да избягна. Току-що следата, по която вървях, ме беше отвела в сляпа улица; мой ред беше да изопна гръб, да стисна устни, да направя решителната крачка. Извадих от джоба си телефона — макар да се бях обаждал на Ванджи Проуз не повече от шест пъти, номерът й завинаги беше жигосан в съзнанието ми.