Двайсет и шеста глава
Нощта, нежният ветрец и седефенобелият полумесец щяха да бъдат прекрасни, ако се намирах където и да е, само не тук. Сред тези земи, лишени от красота, сребристата луна и звездите изглеждат нелепо, тук дори сенките имат сенки, а светлината е ирония. Разстоянието от шосето до портала е само километър и половина, но докато го изминавах с колата, така силно стисках волана, че пръстите ми почти се парализираха. Идвал бях тук четири пъти, всеки път си казвах, че ще е за последно.
Човекът от охраната ме попита за името, взе картата ми и я сравни с данните в бележника си, като през цялото време осветяваше лицето ми с електрическото си фенерче. Не се обидих — това е обичайната практика, всяка грешка може да бъде фатална. Оставих колата на паркинга, доближих се до вратата на сградата, където друг охранител се отнесе с мен така, че проверката на портала изглеждаше като детска игра. Влязох, поведоха ме по коридори, преградени с метални врати, снабдени с по няколко ключалки.
Въпреки късния час Ванджи Проуз беше на работа. Знаеше колко мразя тези посещения, затова не ме заговори. Поздравихме се, друг надзирател ме поведе към стаята на Джереми. Предупредих го да не отваря нито вратата, нито плъзгащия се капак на прозорчето, ако не го повикам. Преди това помолих да изключат камерата за наблюдение на стаята, Ванджи неохотно се съгласи. Надзирателят недоверчиво я изгледа.
— Посетителят знае какво прави — каза тя.
— Дано — промърмори онзи.
Тръгнахме по дълъг коридор, боядисан в бяло, от двете му страни имаше стоманени врати с прозорчета. Прозорчетата бяха закрити с плъзгащи се капаци. Изведнъж чух вой на сирена, който се усилваше. Отначало си помислих, че е противопожарна аларма, после разбрах, че е писък на човек — един Бог знае какъв кошмар би могъл да предизвика подобен звук. Писъкът застина във въздуха, все едно беше впримчен между молекулите, после изчезна в друго измерение. Забелязах, че надзирателят ме наблюдава изпод око, устните му бяха разтегнати в странна, някак възторжена усмивка; изведнъж си дадох сметка, че ужасите и човешките терзания, които тук бяха нещо обичайно, му действат възбуждащо. Прииска ми се с юмрук да избия зъбите му, да видя как главата му се отмята, как слюнка и кръв изпръскват стената.
„Обстановката ти въздейства по този начин — казах си. — Успокой се.“
Спряхме пред една врата.
— Ще бъда отвън — каза онзи. Плъзна встрани капака на прозорчето, надникна в стаята, после пъхна електронната карта в специалния процеп. Вратата се отвори със съскане.
Влязох.
Помещението приличаше на стая в общежитие — вградени гардероби, дълга маса, която служеше вместо бюро, два стола и легло, което всъщност беше матрак, поставен на пода. Мебелите бяха от мека пластмаса, имаше и библиотечка, пълна с книги. Тоалетната и душкабината бяха в ниша в стената. Голямото огледало представляваше тънък лист полиестер, който изкривяваше отраженията, все едно беше живак.
Джереми седеше на леглото, четеше някаква зелена книга. За разлика от баща ми, който беше едър и набит, Джереми е слаб и нисичък, но е наследил неговите жълтеникаво сини очи и сламеноруса коса.
Вдигна поглед от книгата, но не се изненада, все едно го посещавах всяка вечер. Облегнах се на стената, скръстих ръце.
Той посочи книгата:
— Познаваш ли творбите на Лукреций, Карсън?
— Не съм ги чел от втората си година в университета.
— Така ли? Какъв университет? Шегувам се. Ще ти прочета един от любимите ми пасажи: „Както децата треперят и се страхуват от всичко сред заобикалящия ги мрак, така понякога и ние на светло се боим от онова, което разпалва въображаемите страхове на децата в тъмнината.“ — Той озадачено сбърчи чело. — Въпросът обаче е кой трябва да се страхува, когато се окаже, че децата са имали право да треперят. Отговори, Карсън.
Погледнах часовника си:
— Искам да си тръгна по-бър…
Гласът му се понижи с една октава:
— Кой трябва да се страхува, когато се окаже, че децата са имали право?
— Имах тежък ден, Джереми.
— КОЙ ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВА, КАРСЪН? ОТГОВОРИ!
Макар да знаех, че той се наслаждава на проявата на чувства, не съумях да прикрия гнева си:
— Родителите, Джереми! Омръзнаха ми игричките ти на въпроси и отговори. Свърши ли?