— Някакви други връзки между конете, освен мястото? Например едни и същи собственици, които имат финансови затруднения? — попита той, за пореден път впечатлен от личното й проучване.
— Предполагаш, че някой нарочно е убил всички тези животни, че ги е убил за пари. Всъщност тъкмо това ни доведе тук. Но не ми изглежда много вероятно.
— Случва се.
— Постоянно се случва, няма съмнение — призна Вики. — Но никой не убива кон, който е истинска златна мина и може да му даде епруветки със семенна течност от по двайсет и пет хиляди долара винаги щом собственикът поиска. Освен това е логично да убиеш кон заради застраховката, но освен ако някой не се опитва да разори собствениците, не виждам мотив — и още по-малко възможност. В последно време, ако искаш да убиеш остарял кон заради парите, използваш електрически остен за добитък, включен на двеста и двайсет волта. Но тук случаят е друг. Тъкър познава всички местни собственици и е убеден, че не са го направили. Честно казано, съвсем се объркал.
— Тъкър объркан? — повдигна вежди Брин.
— Да — продължи тя. — Също като всички други ветеринари, с които разговарях. Преди няколко месеца имало два подобни случая в Илинойс. Първите симптоми били пристъп на треперене, после животните преставали да се хранят и задните им крака поддавали. Накрая се строполявали на земята и умирали… — Виктория тъжно поклати глава.
Брин я наблюдаваше. Може би не трябваше да се отнесе толкова безразлично към целувката й. Тя бе красива, но… трябваше да мисли за работата.
— До вчера са умрели двайсет и седем коня от пет различни конюшни — замислено каза Джак. — И все още не знаят причината.
— А аз все още не зная какво възнамеряваш да направиш, за да помогнеш — предизвика го Вики.
— Ще узнаеш, госпожо Уейд, ще узнаеш — лаконично отвърна той.
6.
Събота, 20 юни
Чърчил Даунс, Кентъки
Моравите в Чърчил Даунс бяха отлично поддържани, небето бе ведро. След битката с утринното движение в Луисвил Брин и Уейд с облекчение стигнаха до хиподрума. На портала Виктория намали скоростта и Джак погледна към гигантската сграда до тях — навярно най-голямата архитектурна забележителност в американския конен спорт. Борове. Градини. Покой.
С тъмните стрехи на куличките си, с огромните си прозорци и дебел седемнайсет поколения пласт бяла боя, клубът в Чърчил Даунс изглеждаше по-величествен отвън, отколкото отвътре. Докато минаваха покрай него, Брин с изненада видя, че годините са взели своето и сградата е малко западнала.
— Важното тук са конете — обади се Уейд, когато забеляза, че той се оглежда.
— Може би за собствениците, но за мен важното е какво убива конете.
Вики се усмихна кисело.
— Мога да те уверя, че конете в Чърчил Даунс получават по-добри медицински грижи, отколкото повечето човешки същества на планетата. От храната до ветеринарите, от постелъчното сено до витамините, за всичко се произнасят специалисти. Тези животни са финансови синдикати с много милиони долари. Имат поддържащ персонал от десетки хора.
— Кой се грижи за хранителните доставки?
— Това наистина е интересно — отвърна тя. — За храненето на конете се грижи екип от конски диетолози. Специални смески овес преди упражнения, специални смески жито, ечемик и люцерна преди състезания. Всяка смеска зависи от личната преценка на треньора. Сигурно си мислиш, че само мегазвездите имат лични готвачи и треньори.
— Ами охраната на конете по време на състезания?
— Всъщност охраната е перлата в короната на този прочут хиподрум — каза Уейд. — Собствениците повикаха тук Ей Ти Ви, за да потвърдят — когато и ако „Гореща линия“ представи материала — че хиподрумът е безопасен. Доктор Тъкър разбира, че хората не се интересуват много от такава трагедия, освен ако някой не се опита да я скрие.
Джак последва Вики до директорския кабинет, в който ги очакваха шестима очевидно загрижени мъже, всички с костюми и вратовръзки. Върху кръглата махагонова маса лежеше голяма изтъркана Библия. Когато Уейд и Брин влязоха, шестимата с видимо облекчение се изправиха.
Инък Тъкър, дребен, енергичен човек, чиято оредяла бяла коса обрамчваше плешиво теме, ги поздрави и делово ги запозна с членовете на директорския борд. Той цитира труда на Джак върху източния конски енцефалит, после подчерта, че няма време за губене с любезности. Петимата собственици на Чърчил Даунс бяха ужасени от епидемията и ветеринарят, лекувал повечето от заболелите животни, споделяше чувствата им. Той познаваше тези мъже от години и те му вярваха, и му плащаха добре заради неговата надеждност, честност и дискретност. Тъкър се дразнеше, че не може да направи нищо, за да овладее положението, и се молеше да го направи Джак Брин. Забележките му бяха колкото се може по-кратки.