Положението за кратко се подобри преди той да напусне ЦКЗ и да се върнат в Ню Йорк. Чрез един духовник, с когото се запозна на една от сбирките на Моника, Камерон се свърза с религиозните му поддръжници. Когато големият му успех, който щеше да стане известен като „Тест на Камерон“, започна да изглежда реален, амбициите на жена му отново се разбудиха. И после дойде провалът. Експлозията в лабораторията на ЦКЗ. Неговата вина. Кариерата му.
Внезапно вместо бъдещето, което очакваше Моника, той изгуби репутацията и работата си. Църквата престана да го финансира. Жена му нямаше представа за тайните спестявания на Теди и смяташе, че са останали без стотинка.
И една вечер му каза, че го напуска. Нямаше никаква възможност да получи развод, разбира се, защото църквата не позволяваше, но щяла да поиска от Рим анулиране на брака. Теди просто не го интересуваше. Нямаше намерение да се жени повторно. Моника му остави апартамента, убедена, че той никога няма да е в състояние да си позволи да живее под наем. Той й даде половината от всичко, което според нея притежаваха. И жена му никога нямаше да разбере, че се е измъкнала на косъм. Ако бе останала, Камерон щеше да е принуден да я убие.
Събота, 20 юни
Гилдърланд, Ню Йорк
Когато пристигна в малката къща в гората, Брин се чувстваше изтощен и в същото време се безпокоеше, че ужасно е изостанал с работата си. За негово разочарование Миа я нямаше. Бе се надявал незабавно да компенсира отсъствието си, а сега нямаше тази възможност. Изкачи се по стълбището към спалнята.
Понякога си мечтаеше за по-обикновен живот. Искаше му се да прекарват много повече време заедно. И страдаше, когато уморителните дни преминаваха в самотни нощи като тази. Миа винаги му липсваше много по-силно, когато се прибереше и видеше празното легло в тяхната „вила“ — която се намираше само на осемстотин метра от лабораторията и му напомняше за малката му къща в Женева.
Влезе в спалнята и видя на възглавницата си светлосин плик. Отначало го ужаси мисълта за онова, което можеше да пише вътре, но после го отвори и с облекчение го прочете. Миа му съобщаваше, че имала спешна работа в града, която трябвало да свърши до понеделник, и че не знаела кога ще се прибере. Обещаваше му да се опита да се върне колкото може по-бързо и да му покаже колко много го обича.
Джак се изпъна на леглото, погали мястото, където щяха да са бедрата й, и въздъхна. Реши да подремне малко и после да й позвъни в Ню Йорк. Само за минутка…
Чу тих звън — далечен и слаб.
Телефонът. Не. Много по-бавен.
Той се опита да заспи…
И после се насили да се събуди.
Отново чу звъна, сега рязък и пронизителен. Огледа се и видя, че прозорците са отворени. Но това не бяха прозорците на спалнята.
Това бяха прозорците на поделение 731, военнопленническият лагер в Пинфан.
Звънът продължаваше ли, продължаваше — винаги ги будеха така на разсъмване, откакто преди осем месеца го бяха пратили тук заедно с майка му.
Всички пленници трябваше да се облекат, да отидат до тоалетната, да се явят в медицинския кабинет и да се качат на кантара. Преглеждаха и претегляха всеки, като си водеха бележки с грижливи японски йероглифи. После пленниците се строяваха на двора и ги извеждаха през портала на полето, където бяха забити десетки стълбове с железни окови. Всеки следобед определяха по двайсетина души за стълбовете. Повечето бяха китайци, макар че от време на време избираха за експеримента по някой американски или британски войник.
Сутрин осемгодишният Брин трябваше да тича покрай оградата на лагера заедно със стотици други пленници под зоркия поглед на стражите. Мъчението продължаваше цял час. Накрая ги връщаха в сградата и им даваха вода, оризови питки и рядка рибена чорба. Нямаше какво друго да правят, освен ужасено да очакват неизбежното.
Всеки следобед се появяваше ефрейтор, понякога придружен от военен лекар, и строяваше пленниците. Всеки следобед избираха група пленници — сред които винаги трима-четирима от най-здравите и силните — лекарят ги преглеждаше и ги извеждаха навън.
Военният лекар многократно забелязваше Брин, но никога не го избираше. Всички знаеха защо. Чакаха го да понапълнее. Той бе висок за възрастта си — почти колкото мнозина от японците, — но все още мършав и не толкова силен, колкото искаха. Те бяха търпеливи. Даваха му тофу11, оризови питки и повече ориз, отколкото на войниците. Протеинът го спаси, балансираното хранене му помогна да порасне. Когато заякнеше достатъчно, щеше да е много подходящ за изпитанията на оръжията, които произвеждаха в лагера.