Изминаха три години, тя започна да учи география и математика и да следи сериалите по телевизията, за пръв път разгледа в училище еротични списания и започна да си води дневник, в който описваше монотонния си живот и желанието да види всичко онова, за чието съществуване бе научила от сериалите — океана, снега, мъжете с тюрбани, елегантните жени, окичени с бижута… Но тъй като не може да се живее само с неосъществими желания — особено когато майка ти е шивачка, а баща ти не се задържа вкъщи, — тя скоро разбра, че трябва да обръща повече внимание на онова, което се случва около нея. Учеше, за да побеждава, и в същото време търсеше някого, с когото да сподели мечтите си за приключения. Когато навърши петнайсет години, се влюби в един младеж, с когото се бе запознала на религиозно шествие по време на Страстната седмица.
Не повтори грешката от детството си: завързаха разговор, сприятелиха се, започнаха да ходят заедно на кино и по забави. Забеляза също така, че и този път, както и в случая с предишното момче, любовта бе свързана много повече с отсъствието, отколкото с присъствието на любимия: младежът й липсваше, тя прекарваше часове, представяйки си за какво ще разговарят на следващата среща, и си припомняше всяка секунда, през която са били заедно, опитвайки се да открие кога се е държала както трябва и кога не. Харесваше й да се възприема като момиче с опит, пропуснало една голяма любов и познаващо болката, която тя причинява, но сега бе решена да се бори с всички сили за този мъж, за брака, защото именно той бе най-подходящият за семейство, деца, къща с изглед към океана. Мария поговори с майка си, която започна да я умолява:
— Много е рано, дете мое.
— Но ти си била на шестнайсет, когато си се омъжила за татко!
Майка й не искаше да й обяснява, че причината е била нежеланата бременност, ето защо си послужи с довода, че „сега времената са други“, с което приключи въпроса.
На другия ден Мария и приятелят й отидоха на разходка извън града. Поговориха малко, тя го попита дали не изпитва желание да пътешества, но вместо да й отговори, той я притисна в прегръдките си и я целуна.
Първата целувка в живота й! Колко много беше мечтала за този миг! А и пейзажът беше прекрасен — летящите чапли, залезът, полуизсъхналата растителност с агресивната й красота, едва долавящата се музика. Отначало Мария се престори на възмутена, но след това го прегърна и повтори жеста, който беше виждала толкова много пъти в киното, списанията и по телевизията: притисна устни в неговите, като извиваше глава ту на едната, ту на другата страна в полуритмично, полумашинално движение. Почувства как от време на време езикът на младежа докосва зъбите й и това й хареса.
Но той изведнъж спря да я целува.
— Не искаш ли?
Какво трябваше да му отговори? Че иска? Разбира се, че искаше! Но една жена не бива да се издава по този начин, особено пред бъдещия си съпруг, в противен случай той до края на живота си ще счита, че тя твърде лесно приема всичко. Ето защо предпочете да не казва нищо.
Той отново я прегърна и целуна, но този път не толкова пламенно. След това спря, зачервен, и Мария разбра, че нещо не е наред, но се боеше да попита какво. Хвана го за ръка и тръгнаха към града, разговаряйки на други теми, сякаш нищо не се бе случило.
Същата нощ, намирайки с мъка думите, защото смяташе, че един ден всичко, написано от нея, ще бъде прочетено, и защото беше сигурна, че се бе случило нещо много сериозно, тя отбеляза в дневника си следното:
Когато срещаме някого и се влюбваме в него, имаме чувството, че цялата вселена е на наша страна; на мен това ми се случи днес, при залез слънце. Но ако нещо не е както трябва, отнема ни се всичко! И чаплите, и далечната музика, и вкусът на устните му. Как е възможно да изчезне толкова бързо красотата, появила се само преди минути?
Животът е много бърз; запраща хората от небесата в ада само за секунди.