Скоро обаче времето се върна, чух виковете му и извиках заедно с него, краката на масата се удряха с все сила в пода, но на нито един от двама ни не му хрумна да се запита или да поиска да разбере какво ще си помисли останалата част от света.
Той извади члена си, без да ме предупреди, усмихваше се, усетих как се отпускам, обърнах се към него и също се усмихнах, прегърнахме се, сякаш за пръв път през живота си се бяхме любили.
— Благослови ме — помоли той.
Благослових го, без да знам какво точно правя. Помолих го и той да стори същото, и той го направи, казвайки „благословена да е тази жена, която много е обичала“. Думите му бяха красиви, отново се прегърнахме и останахме така, без да разберем как е възможно за единайсет минути един мъж и една жена да изпитат всичко това.
Нито един от двама ни не беше изморен. Отидохме в хола, той пусна музика и направи точно това, което очаквах от него: запали камината и ми наля вино. После отвори една книга и зачете:
„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир.“
Звучеше като раздяла. Но беше най-хубавата, която бих могла да имам в живота си.
Прегърнах го, той също ме прегърна, легнахме на килима до камината. Продължавах да изпитвам чувството на пълнота, сякаш винаги съм била една мъдра, щастлива, пълноценна жена.
— Как можа да се влюбиш в проститутка?
— Отначало и аз не разбрах как. Но сега, след като поразмислих, разбрах: знаейки, че тялото ти никога няма да е само мое, можех да се съсредоточа върху това да завладея душата ти.
— А ревността?
— Не можем да кажем на пролетта: „Ела по-скоро и остани дълго.“ Можем само да й кажем: „Ела, благослови ме с твоята надежда и остани колкото можеш.“
Думи, само красиви думи. Но аз имах нужда да ги чуя, а той имаше нужда да ги каже. Не разбрах кога съм заспала. Сънувах, но не определен човек или ситуация, а някакъв парфюм, който обгръщаше всичко.
Когато Мария отвори очи, слънчевите лъчи вече бяха започнали да влизат през отворените щори.
„Два пъти се любих с него — помисли си тя, гледайки заспалия до нея мъж. — А ми се струва, че винаги сме били заедно, че той винаги е познавал живота ми, тялото ми, светлината ми, болката ми.“
Стана и отиде в кухнята да направи кафе. И именно тогава забеляза двата куфара в коридора и си спомни за всичко: за клетвата, за молитвата в църквата, за живота си, за мечтата, която се стреми да се превърне в действителност и да изгуби очарованието си, за съвършения мъж, за любовта, в която тяло и душа са едно и също нещо, а удоволствие и оргазъм са различни неща.
Можеше да остане; нямаше какво повече да губи в живота си освен една илюзия. Спомни си поемата: време да плачеш, време да се смееш.
Имаше обаче още един стих: „Време да прегръщаш, време да се разделяш.“ Направи кафето, затвори вратата на кухнята и повика такси по телефона. Призова на помощ силната си воля, която я бе отвела толкова далеч, енергията, скрита в нейната „светлина“, която й бе подсказала точния час на тръгване, закриляше я и щеше да й помогне да запази завинаги спомена за тази нощ. Облече се, взе куфарите и излезе, молейки се той да не се събуди през това време и да я помоли да остане.
Но той не се събуди. Докато чакаше таксито на улицата, мина някаква циганка, която продаваше цветя.
— Не искате ли да си купите един букет?
Мария си купи; цветята бяха знак, че есента е пристигнала, а лятото си е отишло. Женева щеше да се лиши за дълго от кафенетата по каменните улици и парковете, пълни с хора, които се разхождаха или се приличаха на слънце. Но това нямаше значение; тя заминаваше, защото това бе нейният избор, нямаше място за съжаления.
Пристигна на летището, изпи още едно кафе, чака четири часа полета до Париж, мислейки през цялото време, че Ралф Харт всеки миг ще се появи, тъй като малко преди да заспи му бе казала часа на заминаването си. Във филмите става така: накрая, когато жената понечва да влезе в самолета, изниква отчаяният мъж, сграбчва я, целува я и я връща в своя свят под усмихнатите и съучастнически погледи на служителите от авиокомпанията. На екрана се появява надписът „Край“ и всички зрители разбират, че от този момент нататък двамата ще бъдат вечно щастливи. „Филмите никога не показват какво се случва след това“, каза си тя, като се опитваше да се утеши. Брак, готвене, деца, все по-малко секс, жената намира първата бележка от любовницата, решава да вдигне скандал, изслушва обещанията на мъжа, че това повече няма да се повтори, втора бележка от друга любовница, друг скандал и заплашване с развод, но този път мъжът не реагира толкова убедително, казва само, че я обича. Трета бележка, от трета любовница, и тогава избира мълчанието, преструвайки се, че не знае, защото той може да й каже, че не я обича повече и че тя е свободна да си тръгне. Не, филмите не показват това. Свършват, преди да е започнал истинският живот. По-добре да не мисли повече.