Другите двама мъже на масата бяха Декстър и неговият партньор, Роклиф. Декстър беше от племето рашта. Носеше косата си на дълги плитки, напъхани под широко плетено кепе, с цветовете на етиопското знаме: зелено, черно и жълто, което пасваше чудесно на тъмната му кожа. Декстър беше от кротките типове. Той имаше навика да се втренчва безмълвно, прониквайки в мозъка на човек с хладните си, дълбоки очи.
Роклиф беше пълна противоположност на собственото си гръмко име, както и пълна противоположност на Декстър. Беше едър, мек и тлъст. Почти метър осемдесет и три висок и сто и шестдесет килограма тежък. Размерите му го правеха да изглежда направо мощен. И той нямаше никакъв проблем с дърпането на спусъка, независимо към кого беше насочено оръжието. Роклиф бе облечен изцяло в черно, в напразно усилие да изглежда малко по-слаб.
Това беше групата на убийците. Два екипа. Оливър и Хинтън. Декстър и Роклиф. Луис щеше да кара Оливър и Хинтън. Един мъж на име Елбърт чакаше долу, готов да кара Декстър и Роклиф.
Оливър бе изпитал по-малки притеснения в подбора на хората и оръжието, отколкото в усилието си да намери карта на Кеймбридж. Беше крещял и заплашвал, докато един от хората му най-после не дотича с карта на Обединеното Кралство и пътеводител до Кеймбридж. Мащабната карта сочеше пътя, по който щяха да стигнат до Кеймбридж. Пътеводителят показваше малко повече подробности за градския център и известните колежански „кампуси“5, пръснати из околността. Това трябваше да им стигне. Оливър знаеше, че щом веднъж пристигне в Кеймбридж, ще намери хотел „Монтегю“, дори ако се наложеше да застреля няколко души.
— Окей, братлета мои — посочи Оливър компактните автоматични оръжия. — Хинтън и Роклиф вземат МАК-овете. Декстър, ти земи „Смит“-а. Аз ще държа „Роджър“-а. Пазете оръжията. Те ми струват много. Дръжте си пръстите настрана от спусъците, преди да сме стигнали там. И не хабете патрони, докат не ги намерим. Разбрано?
Хинтън, Декстър и Роклиф взеха оръжията си. Оливър посегна последен.
— Те са в един хотел близо до проклетия колежански град Кеймбридж. Планът е много прост. Отиваме с колите до мястото и ги убиваме. Който ни излезе на пътя, убиваме и него. Имате пълен пълнител във всеки пистолет и още по един за всеки. Ко стигнете до втория пълнител, гледайте да стреляте на мъртво. Да тръгваме.
Мъжете прибраха резервните пълнители и се втурнаха надолу по стълбите към двете коли, които ги чакаха в приземния етаж на склада. Едната беше черният Мерцедес 560 SEL на Оливър, а другата — сиво БМВ 633 инжекцион. И двете коли бяха крадени. Оливър и Хинтън седнаха на задната седалка в мерцедеса, Луис зае мястото на водача. Декстър и Роклиф се качиха в БМВ-то. Елбърт вече ги чакаше на мястото на шофьора.
Един от хората на Оливър натисна бутона на електрическата брава и огромната, ръждясала стоманена врата на предната фасада на склада започна да се издига нагоре и да разкрива мръсната задна улица. Колите тихо излязоха.
По време на пътуването Хинтън не обели нито дума. Имаше вид на човек, изпаднал в дълбока медитация. Вдишвайки леко, той се загледа през прозореца на колата. Ръката му леко се бе отпуснала върху неговия МАК-10, положен в скута му.
Оливър не се опита да завърже разговор. Беше свидетел на подобни негови състояния и преди, и не можеше да се отърси от впечатлението, че Хинтън в този момент произнася наум някаква молитва.
В другата кола настроението беше доста по-различно. Големият Роклиф се шегуваше и се оплакваше от дългото пътуване, както и от липсата на бира или ганджа в колата. Той положи едрата си лапа на седалката на шофьора, разтърси я и каза на Елбърт:
— Ей, мон, ми не мож ли тугас’а спреш ’а зеем манко студена бира? И манко чипс, мон. Ни мож да изкараме тоз шибано пътуане, без манко бира и ’а му дръпнем некой фас.
Елбърт погледна в огледалото за обратно виждане и отговори:
— Тва е добра идея, шишко. Спираме да пикаем и само ша глеам как Оливър ша ти пръсне топките, кат му кажа защо.
— А-а, го еба и Оливър, айде бе.
— Знаеш ли кво, Роклиф, знаех си аз, че шси имаме главоболия с теб.