Този тих участък на Брикстън беше идеален за курвите и за техния занаят, както и за щаба му.
Пространството му беше нужно, за да се приспособи към твърде странните английски закони срещу проституцията. Апартамент, обитаван от една жена, предлагаща сексуални услуги срещу заплащане, не беше бардак и жената не беше проститутка. Апартамент с две жени, правещи същото, вече беше бардак, а те — проститутки. Ето защо Оливър бе използвал сградата, за да обзаведе пет отделни апартамента за проституция — един в дъното на приземния етаж и по два на втория и третия етаж. Главната му квартира заемаше най-горния етаж. Курвите работеха кротко долу и правеха пари. Оливър седеше горе и броеше парите.
Хинтън паркира плътно до бордюра. Излезе от колата, метна гордо поглед на блестящия червен гланц на капака и влезе в сградата.
Той подуши миризмите. Някъде готвеха пикантна ямайска храна. Сигурно една от курвите приготвяше обяд за останалите, помисли си Хинтън.
Миризмата от кухнята, примесена с вонята на котешки изпражнения и боклуци, събуди спомени от детството му в Кингстън. Близка, макар и не съвсем, до миризмата на стария му роден двор. Може би липсваше онази безмилостна жега, която смесваше миризмите. Вечната мъгла на лондонската зима така и не допускаше достатъчно слънце, което да докара всичко до подходящата му зрялост. Или може би наоколо липсваха достатъчно чернилки от Карибите, да сложат миризмите в ред. Прекалено много пакита, ирландци и бели „йобита“2, смесени с всевъзможна друга гмеж. Но засега Лондон беше неговият дом. И трябваше да бъде. Какъвто и да беше, Лондон бе за предпочитане от смазващата мизерия и все по-опасните задни улици на Кингстън.
Всеки, който бе оцелял в условията, в които Хинтън бе живял, бе едновременно нещо повече и нещо по-низко от останалите човеци, пъплещи по земята.
Хинтън беше понесъл всичко, което островът бе стоварвал върху главата му, включително единадесетте години затвор, през който трябваше да се бори и да убива, за да оцелее. Силните ядяха храната, носеха обувките и спяха в леглата. Силните изсмукваха живота от слабите и оцеляваха. Сега Хинтън знаеше, че на този свят има много малко неща, които можеха да се окажат по-лоши от затвор в Ямайка. Със сигурност сред тях не беше затворът в Англия.
Хинтън бе оцелял, разчитайки на нечовешката си издръжливост. Това му припомняше едно по-жестоко съществуване от всичко, което виждаше, душеше и чуваше наоколо. Сред мрачните и опасни затвори на Ямайка, Хинтън бе намерил утеха в заплетения пъклен свят на афрохристиянските богове. Светът на Вуду и Сантерия. За него самия това бе светът на Чанго — божеството, негов покровител.
Когато стигна до площадката на най-горния етаж, Хинтън се доближи до телената врата, която напълно отцепваше площадката от стълбищната шахта. На площадката и по цялата дължина на коридора непрекъснато сновяха два от доберманите на Оливър. Тези кучета не бяха като дивите псета, които Оливър можеше да пусне срещу ченгетата или срещу някой, който се опиташе да нападне лабораторията му за преработка на кокаин. Тези кучета бяха обучени. Те познаваха миризмата на Хинтън и се задоволиха само да го погледнат безмълвно.
Хинтън мразеше кучетата, защото знаеше, че ако им се удадеше възможност, щяха да се опитат да го захапят за гърлото. Това караше Хинтън инстинктивно да желае да ги убие пръв.
Хинтън натисна бутона, който предупреждаваше бодигарда на Оливър, че пред вратата има някой. Движението накара по-голямото куче да се доближи до него. Хинтън чуваше отчетливото чаткане на големите му ноктести лапи по твърдия под. Изчака спокойно, докато доберманът не застана пред вратата, после се изкашля и се изхрачи право в кучешката муцуна.
Кучето изведнъж загуби контрол. То се хвърли към телената врата и яростно залая. Другото се присъедини към лая му.
Кръвта на Хинтън закипя и той ехидно се усмихна на кучетата. Представи си как ги разпаря с острието на дългия си стилет.
Кучетата продължиха да лаят и да ръмжат, сякаш четяха в извратения му ум. Съществуваше някаква брутална, животинска връзка между Хинтън и кучетата. Хинтън се бореше с желанието си да извади ножа и да го забие в корема на най-близкото до него куче. Точно тогава дресьорът им, Еди, се появи на площадката и им кресна да млъкнат.